Читать «И заживели щастливо» онлайн - страница 29

Нямаше да се справя.

Не можех да дишам и се чувствах толкова уморена.

– Амбърли!

Вдигнах глава, но не виждах нищо.

– Амбърли!

Стоварих юмрук върху масата и се закашлях от усилието. Не го чух отново, а и не виждах нищо друго, освен дим.

Отново затропах по масата. Отново нищо.

Опитах пак и този път юмрукът ми попадна върху нечия ръка.

Намерихме се един друг и той ме задърпа нанякъде.

– Хайде – каза с мъка, докато ме влачеше след себе си. Имах чувството, че стаята няма край, докато рамото ми не се блъсна в касата на вратата. Кларксън ме държеше за ръка, дърпайки ме напред, а аз исках единствено да си почина. – Не. Ела с мен.

Продължихме надолу по коридора, където видях няколко от момичетата да лежат на пода. Някои се мъчеха да си поемат въздух, а поне две от тях бяха повърнали от отровния газ.

Кларксън ме заведе зад последното момиче и двамата паднахме на земята заедно, дишайки с пълни гърди чистия въздух. Едва ли нападението – а бях сигурна, че е било именно такова – беше продължило повече от две-три минути, но имах чувството, че съм пробягала цял маратон.

Лежах в доста болезнена поза върху ръката си, но нямах сили да помръдна. Кларксън не се движеше, но виждах, че гърдите му се надигат и спадат. След малко се обърна към мен.

– Добре ли си?

Впрегнах всички сили, за да му отговоря.

– Ти спаси живота ми. – Поех си въздух. – Обичам те.

Множество пъти си бях представяла как изричам тези думи, но никога в подобна ситуация. Въпреки това нямах енергия да съжалявам, а просто се унесох в сън, докато тропотът на препускащите стражи отекваше в ушите ми.

* * *

Като се събудих, имаше нещо залепнало на лицето ми. Опипах го и установих, че е кислородна маска, като онази, която бях видяла, когато бяха спасили Саманта Рейл от пожара.

Обърнах глава надясно и видях, че се намирам точно до бюрото, където обикновено седеше сестрата, и вратата на медицинското крило. Почти всички легла от другата ми страна бяха заети. Не можех да преценя колко от момичетата бяха тук, което пък ме накара да се замисля колко ли от тях бяха добре... и дали нямаше смъртоносно пострадали.

Опитах да седна с надеждата да видя повече. Щом се понадигнах, Кларксън ме видя и тръгна към мен. Не се чувствах замаяна, нито задъхана, затова свалих маската от лицето си. Неговите движения също бяха забавени и явно още се бореше с ефекта от отровния газ. Когато най-сетне ме достигна, седна на ръба на леглото ми и заговори тихо.

– Как се чувстваш? – Гласът му беше като чакъл.

– Какво... – Опитах да прочистя гърлото си. – Какво значение има? Не мога да повярвам, че се върна за мен. Тук има двайсет и няколко мои заместнички. Ти си само един.

Кларксън протегна ръка към моята.

– Не бих казал, че си заменима, Амбърли.

Стиснах устни, опитвайки да сдържа сълзите си. Наследникът на трона се беше изложил на опасност заради мен. Чувството, придружаващо тази мисъл, беше почти непоносимо красиво.

– Лейди Амбърли – каза доктор Мишън, минавайки покрай леглото ми. – Радвам се да ви видя будна.