Читать «И заживели щастливо» онлайн - страница 14
Кийра Кас
– Не ми бягай! – проехтя гласът на краля по целия етаж.
– Отказвам да говоря с теб, когато си в такова състояние – отвърна кралицата с леко заваляне.
Кларксън ме обви с ръце, сякаш скривайки ме от разиграващата се сцена. Но останах с впечатлението, че прегръдката беше нужна повече на него, отколкото на мен.
– Този месец разходите ти са безобразни! – изрева кралят. – Не може да продължаваш така. Именно това поведение праща страната ни в ръцете на бунтовниците!
– О, не, скъпи ми съпруже – парира го тя с глас, пропит с фалшива любезност. – Ще изпрати
– Върни се тук, изменническа кучко!
– Портър, пусни ме!
– Ако си мислиш, че можеш да ми навредиш с няколко скъпи рокли, жестоко се лъжеш.
Чу се звук от удар. Кларксън моментално ме пусна. Грабна дръжката на близката врата и я завъртя, но тя се оказа заключена. Пробва следващата, която се отвори. Той ме сграбчи за ръката и ме тикна в стаята, затваряйки вратата зад нас.
Закрачи нервно напред-назад, вкопчил пръсти в косата си, сякаш искаше да я изтръгне от скалпа си. Отиде до дивана, взе една възглавница и я разкъса на парчета. Като приключи с нея, взе втора.
Разби една масичка за кафе.
Запрати няколко вази към каменната рамка на камината.
Раздра пердетата.
Междувременно аз се притисках към стената до вратата, опитвайки да се слея с нея. Може би трябваше да избягам или да извикам помощ. Но не смеех да го оставя сам, не и в такова състояние.
Когато гневът му поутихна, Кларксън си спомни, че съм там. Прекоси стаята с яростна крачка и спря пред мен, сочейки в лицето ми с пръст.
– Ако кажеш на някого какво си чула или какво съм направил, кълна се в бог, ще...
Но аз вече клатех глава.
– Кларксън...
Той продължи с насълзени от гняв очи.
– Да не си посмяла да кажеш, ясно ли е?
Вдигнах ръце към лицето му и той се отдръпна. Спрях и опитах отново... с още по-бавни движения този път. Бузите му бяха топли, леко изпотени.
– Няма нищо за казване – уверих го.
Дишаше толкова учестено.
– Моля те, седни – подканих го аз. Той се поколеба. – Само за малко.
Той кимна.
Заведох го до един стол и седнах на пода до него.
– Сложи глава между коленете си и дишай дълбоко.
Той ме изгледа въпросително, но ме послуша. Аз опрях ръка в тила му, прокарвайки пръсти през косата и надолу по врата му.
– Мразя ги – прошепна той. – Мразя ги.
– Шшш. Опитай да се успокоиш.
Той вдигна поглед към мен.
– Сериозно говоря. Мразя ги. Веднага щом стана крал, ще ги изгоня от двореца.
– Но на различни места – пророних аз.
Той си пое въздух. После се разсмя. Смехът му беше дълбок, искрен, такъв, какъвто човек не можеше да спре, дори да искаше. Значи,
– Цяло чудо е, че още не са срутили двореца. – Той въздъхна, най-сетне спокоен.
Рискувайки да го разяря отново, дръзнах да му задам един въпрос.
