Читать «Опарени» онлайн - страница 26

Туп.

Емили провеси краката си от леглото и се вторачи в малката вратичка. Нещо драскаше отчаяно срещу стените, сякаш драпаше да се измъкне. Изведнъж таймерът на банята иззвъня и единствената лампа в стаята угасна, потапяйки я в мрак. Стана толкова тъмно, че Емили не виждаше нищо дори на сантиметри пред лицето си. В главата й започна да се оформя ужасно подозрение. Ами ако останалите бяха прави? Ами ако А. — Истинската Али — беше на кораба?

Разнесе се ново изтропване, последвано от скърцане. Изглежда, вътре имаше някой, който се опитваше да се освободи. Емили изпищя и отскочи към срещуположната стена, където се сви зад една от дългите завеси. И тогава го усети — лек полъх на ванилия; носещ се от срещуположната страна на стаята. Това беше сапунът, който и двете Алита, Истинската и Тяхна, винаги бяха използвали.

Пръстите на Емили трепереха, докато тя се пресягаше за мобилния си телефон, готова да набере Ариа, но телефонът се изплъзна от пръстите й, удари се в пода и се плъзна под леглото. Последва шумно, продължително, късащо нервите скрррръц. Тя се взираше в шкафа през пролука между завесите и едва успяваше да различи вратата в тъмнината. Малката ръчка с форма на звезда започна да се върти и вратичката се открехна, разкривайки вътрешността на шкафа.

Емили изскимтя, измъквайки се иззад завесите, и се втурна към вратата, водеща към коридора, но кракът й закачи една от захвърлените обувки на Ерин и тя полетя към килима. Запълзя на четири крака, после хвърли поглед назад и изпищя. Вратата на шкафа сега беше широко отворена и към нея се взираше фигура, подобна на Алината.

— Не се приближавай! — изкрещя тя, пълзейки към вратата. — Ще извикам охраната!

— Моля те, недей! — извика фигурата.

— Тогава изчезвай от стаята ми — изпищя Емили. — Изчезвай веднага!

— Не мога!

Емили се спря с ръка върху дръжката на вратата. Това беше жалък, отчаян вик, а не заплашителен. Също така гласът не звучеше като Алиния.

— З-защо? — заекна тя.

— Защото съм пътник без билет — каза фигурата. — Нямам къде другаде да отида!

Емили забеляза малка ватирана чантичка за гримове на пода на шкафа, върху който падаше тънка ивица лунна светлина. Отстрани беше бродирано името „Зора Джийн“.

— Казвам се Джордан Рийчардс — рече момичето. — Промъкнах се на кораба, защото нямах пари. Не очаквах, че ще се получи, но ето, че съм тук, и нямам стая, и…

В този момент тя пристъпи под лунната светлина. Имаше големи зелени очи, сочни устни и гъста тъмна коса, завързана отзад с кадифена панделка. Носеше бяла рокля и равни пантофки с ширит. Емили ахна.

— Ти?

— Аз — отговори момичето и се усмихна едва-едва. Призрачното момиче.

Емили се отпусна в леглото си, опитвайки се да се освести.

— Промъкнала си се на кораба? — повтори тя. Призрачното момиче — Джордан — кимна.

— Тази сутрин. Исках да дойда на пътуването, но родителите ми нямаха толкова пари. — Тя изкриви физиономия. — Всъщност не искаха да похарчат толкова пари. Ние не сме особено близки.

— Добре — каза Емили бавно. — Как точно се качи?