Читать «Опарени» онлайн - страница 25

— Този крадец ми отмъкна чантичката за гримове! — каза тя на групичката свои приятелки. — Мама ми я оплете!

Когато песента свърши, лампите в залата светнаха. Всички се запътиха към изходите. Спенсър се наведе напред.

— И какъв е планът, мацки? Какво ще правим с А.?

— Трябва да сберем на едно място всички улики, свързани със самоличността му — каза Емили, свивайки рамене. — Това е някой, който знае всичко, който е бил и в Ямайка, и в Роузууд. Чувствам, че отговорът е пред очите ни, просто ние не го виждаме.

— Внимавай какво казваш — предупреди я Ариа. — А. може да е някъде пред нас — в буквалния смисъл. Ако някой забележи нещо странно, трябва веднага да ни изпрати есемес!

— А може би трябва и да се позабавляваме малко. — Спенсър избърса устата си със салфетка. — Откакто намериха тялото на Табита, не можем да си поемем дъх. Това може да е добра възможност.

— Идеята никак не е лоша — промърмори Ариа. — Просто се надявам, че ще успея да се отпусна.

Хана промърмори нещо за мотаене с Наоми Циглър, нейната съквартирантка. Когато Емили хвърли салфетката си в кошчето, Ариа я докосна по ръката.

— Как ще се чувстваш сама?

Емили сви рамене.

— Добре. — Самотна, помисли си тя, но добре.

— Ако имаш нужда да поговориш с някого, обади ми се, чу ли?

— Обещавам. — Емили я прегърна. — Същото се отнася и за теб, нали?

— Отнася се за всички ни — рече Спенсър.

Момичетата се разделиха. Емили се качи на асансьора за Слънчевата палуба. Когато кабината спря на нейния етаж, тя излезе и тръгна по коридора, поглеждайки към дъските за съобщения, закачени на всяка врата. На повечето имаше надраскани мръснишки рисунки или съобщения за срещи. Когато се озова пред собствената си врата, тя видя сума ти нарисувани сърчица и единайсет съобщения за Ерин, всичките подписани с момчешки имена. Едно момче с блузка „Лакосте“, русолява коса и клюнест нос тъкмо забождаше поредната бележка. Той отстъпи назад, видя я да вади електронната си карта и помръдна с рамене.

— А ти искаш ли да направим нещо тази вечер? — попита той след миг.

— Пфу, не — отвърна Емили, мина като стрела покрай него и затръшна вратата зад гърба си.

Стаята й бе обзаведена в префърцунена морска тематика, със спално бельо на синьо-бели райета, изобилие от дървени украси, дръжки във формата на котви, риби меч и скатове. Лампата в банята светеше, а на пода беше захвърлена небесносиня кърпа, която Емили не помнеше да е оставяла там. Във въздуха ухаеше на непознат парфюм, а на леглото й бе хвърлена смачкана тениска. Но Ерин не се виждаше никъде.

Емили се строполи по гръб върху леглото, затвори очи и почувства почти недоловимото движение на кораба през морето. Дочу леко шумолене, но реши, че това вероятно е плискането на водата в кораба. Но как беше възможно това? Каютата се намираше на осем палуби над морското равнище, доста далеч от водата.

Шумоленето не спираше. Емили се огледа. Внезапно стаята зловещо притихна, сякаш всичките звуци и въздухът са изсмукани през сламка. Шумоленето идваше от малкия шкаф в ъгъла откъм Ерината страна на стаята.