Читать «Опарени» онлайн - страница 13

Емили се качи на асансьора, който щеше да я отведе до стаята й. На горната палуба свиреше шумна калипсо група и звуците на баса боботеха през стените. Няколко момичета обсъждаха някакъв страхотен бар в Сейнт Мартин, за който бяха чули да се говори. Две момчета обсъждаха кайтсърфинга в Пуерто Рико. Всички носеха шорти и джапанки, макар навън да беше около десетина градуса.

Емили завиждаше на безгрижния им ентусиазъм — тя дори не можеше да се насили да изкриви ъгълчетата на устата си в усмивка. Можеше да мисли единствено за отсъстващия поглед в очите на майка си, за осъдителното мръщене на баща си, за омразата в сърцата им. За агента от ФБР, когото беше видяла по новините сутринта. За мъртвото тяло на Гейл. За лицето на Табита в мига, когато бе осъзнала, че пада. За криещия се в мрака А., който се киска, готов да я нарани.

Мислеше и за Али — Истинската Али и Тяхната Али. През цялото време Емили криеше една тайна; момичетата бяха избягали от къщата в Поконос точно преди избухването й, а Истинската Али все още беше вътре. Онова, което останалите не знаеха обаче, беше, че Емили бе оставила задната врата отворена, за да може Истинската Али също да избяга. Беше казала на всички, че я е залостила. А след като полицаите не намериха трупа, Емили остана убедена, че Истинската Али е успяла да се измъкне и все още е жива.

Месеци наред Емили се бе надявала, че Истинската Али ще се осъзнае и ще им се извини заради това, че ги е преследвала в ролята на А. Разбира се, Емили първа щеше да й прости. Все пак тя бе обичала Али — и двете Алита. Беше целувала и двете — Тяхната Али в седми клас, в дървесната къщичка, а Истинската Али — миналата година.

Но това беше преди Истинската Али да се захване с дъщеря й. Някои от посланията на А. заплашваха Вайълет. Едва тогава Емили осъзна, че Истинската Али не се съобразява с нищо. Тя въобще не се интересуваше от Емили и със сигурност нямаше намерение да оправи нещата. Тя просто беше… зла. Надеждата и любовта, които изпълваха Емили, се изпариха, оставяйки огромна празнина в сърцето й.

Асансьорът иззвъня и механичен глас обяви, че са стигнали до Слънчевата палуба. Групата ученици тръгна по дългия коридор, търсейки стаите си. Емили не искаше да се влачи след тях, затова се обърна към плъзгащата се стъклена врата, която водеше до малката веранда с изглед към водата. Тя излезе навън и пое с пълни гърди студения морски въздух.

Над главата й крещяха чайки. В далечината се чуваше бученето на уличното движение. Вълните образуваха пенести гребени, а седем палуби по-долу се чу боботенето на спасителна лодка. В този миг някой се покашля и Емили подскочи. В другия край на терасата стоеше девойка с маслинена кожа и дълга кестенява коса. Тя носеше тъмни очила, бяла рокля и равни пантофки с розов ширит.