Читать «Опарени» онлайн - страница 129

Тогава тя си спомни: Табита. Но бързо отблъсна встрани тази мисъл, решавайки да се съсредоточи единствено върху това. Поне за ден можеше отново да има семейство така, както бе искала. Сигурно никога повече нямаше да преживее такъв момент.

— Хайде — каза майка й, вдигна единия от саковете на Емили и го повлече към кухнята. — Седни. Ще ти направя чай, а ти ще ми разкажеш за пътуването си.

Емили позволи на майка си да я преведе през всекидневната и да я настани до кухненската маса. Страхотно бе усещането да я гледа как пълни каната с вода и я слага на печката. Тъкмо се накани да се впусне в описание на кораба и островите, които бяха посетили, когато погледът й бе привлечен от едно писмо с щампата на експресна поща. Името на получателя беше Емили Фийлдс.

Тя го взе.

— Какво е това?

Госпожа Фийлдс погледна през рамо и се усмихна.

— Не знам. Дойде тази сутрин.

Емили разкъса плика и извади отвътре картичка. Когато видя снимката на международното летище на Бермудите, сърцето й подскочи. Картичката не беше подписана, но тя веднага се досети от кого е. Когато прочете датата, мислите й застинаха. Трети април. Това беше два дни по-рано от момента, когато бе избухнала експлозията на кораба. Тя си представи тялото на Джордан, което лети от горната палуба, мехурчетата във водата, лодките на ФБР, които претърсват залива. Устните й се разтеглиха в широка усмивка. Тя отново погледна надолу и прочете отново посланието.

„Емили, добре съм. Не отивам точно там, където планирахме, но мястото е дори по-добро. Някой ден ще се намерим — обещавам“.

34.

Забавлението тепърва започва

Около осем часа на следващата сутрин звънецът в дома на Байрън пропя и Ариа скочи от дивана. Къщата беше празна — Байрън беше на работа, а Мередит беше отвела бебето Лола на лекар.

Ариа надникна през прозорчето до входната врата. На верандата стояха Хана, Спенсър и Емили с мрачни изражения на лицата.

— Благодаря ви, че дойдохте — рече тихо Ариа, когато отвори вратата.

Никой не й отговори. Тя ги поведе към дневната. Трите й приятелки насядаха на дивана пред телевизора. Седяха там с изпънати гърбове, а очите им бяха изцъклени и зачервени, сякаш присъстваха на погребение. Което донякъде си беше така.

— Сигурни ли сте, че трябва да го направим? — избъбри Спенсър.

Момичетата се спогледаха.

— Аз не искам — прошепна Хана.

— Нито пък аз — рече Емили и преглътна на сухо.

Ариа седна на единия от фотьойлите, изпълнена със смесени чувства. Всеки миг от тази сутрин бе изпълнен с усещането за края на една епоха. За последен път се събуждаше в леглото си. За последен път миеше зъбите си в тази баня. За последен път целуна Лола, без да бъде наглеждана от надзирател. Дали Мередит изобщо щеше да доведе Лола на посещение в затвора? Есемесът на А. също я измъчваше: Дали приятелят на Ариа ще я посещава в затвора?

Хана загриза ноктите си. Емили впери поглед в чашата, която държеше, но като че ли не можеше да се насили да изпие съдържанието й. А Спенсър непрекъснато взимаше едно списание, поглеждаше корицата му и отново го връщаше на мястото му.