Читать «Пържени зелени домати» онлайн - страница 4
Фани Флаг
Бърта и Харолд Вик отпразнуваха годишнината от сватбата си на поляната пред къщата, да ги види целия квартал. И честито на господин Ърл Адкок-старши, заместник-директор в железопътна компания „Ел&Ен“, който бе избран за Велик магистър на Милосърдния и покровителствен орден на лосовете. Ложа №37, в която членува и половинката ми.
Между другото Иджи каза, че ако искате да си опечете нещо на скара, можете да го занесете в кафенето и Големия Джордж ще се погрижи. Пилетата се пекат за 10 цента, а прасетата — според размера.
Старчески дом „Розовата тераса“
След цял час госпожа Тредгуд още говореше. Ивлин Кауч бе изяла три десертчета „Милки Уей“ и докато разопаковаше второ шоколадче с фъстъчено масло, си мислеше дали старицата някога ще млъкне.
— Колко жалко, че домът на Тредгуд се руши така. Много неща се случиха в него, много деца се родиха там, изживяхме безброй щастливи мигове. Беше голяма двуетажна селска къща с широка веранда, завиваща чак до задния вход… а всички стаи бяха облепени с тапети на розички, които изглеждаха прекрасно, щом светнехме лампите вечер.
Железопътната линия минаваше буквално през задния двор, където в летните вечери гъмжеше от светулки и миришеше на дивите орлови нокти, растящи покрай релсите. Татко бе посадил там смокини и ябълки и бе сковал за мама красива дървена рамка за асми, по която обаче се виеха глицинии. А цялата задна стена на къщата бе обрасла с трендафили. О, как ми се иска да можеше да я видиш.
Мама и татко Тредгуд ме отгледаха като тяхно собствено дете и аз харесвах всички от семейството. Особено Бъди. Но се омъжих за Клио, по-големия му брат, хиропрактора, и да не повярва човек, но след време се оказа, че имам болен гръб, и всичко се нареди.
Та цял живот бях все около Иджи и останалите от семейство Тредгуд. И да ти кажа честно, те бяха по-интересни и от филм… мда. Ако щеш вярвай, но почти не говорех, докато не навърших петдесет, а оттогава не мога да спра. Един път Клио ми рече: „Нини“, казвам се Вирджиния, но всички ми викат Нини, та „Нини — рече ми той — само повтаряш: «Иджи каза това, Иджи каза онова», нямаш ли друга работа, та висиш по цял ден в кафенето?“
Замислих се аз сериозно и накрая отвърнах: „Не, нямам…“. Не искам да омаловажавам мнението на Клио по никакъв начин, но това си беше самата истина.
Миналия февруари станаха трийсет и една години, откакто погребах Клио, и често се чудя дали не го засегнах с тези си думи, но мисля, че не се обиди, защото в крайна сметка той обичаше Иджи колкото и всички ние и често се смееше на щуротиите й. Тя беше малката му сестричка, при това голяма шегаджийка. Двете с Рут държаха кафене „Уисъл Стоп“.
