Читать «Пържени зелени домати» онлайн - страница 2

— Да ме питаш през коя година някой се е оженил… за кого се е оженил… или каква рокля е носила майката на булката, в девет от десет случая ще се сетя, но за нищо на света не мога да кажа кога успях да остарея толкова. Животът просто отлетя. За пръв път го забелязах през юни тази година, когато влязох в болница заради жлъчката, която още си е в болницата, ако вече не са я изхвърлили… казва ли ти някой? Онази ниската набитата сестра тъкмо ми бе направила поредната клизма — много обичат да правят клизми там, — когато видях какво имам на ръката. Бяха ми сложили бяла гумена гривна с надпис: „Госпожа Клио Тредгуд… осемдесет и шест годишна“. Представяш ли си!

Когато се прибрах, казах на приятелката си госпожа Отис, че вече не ни остава друго, освен да седим и да чакаме да хвърлим топа… Тя рече, че предпочита израза „да се преселим в отвъдното“. Горкичката, сърце не ми даде да й кажа, че както и да му викаме, всички ще хвърлим топа един ден.

Интересно как докато си дете имаш чувството, че времето е спряло, но когато станеш към двайсетгодишен, то започва да препуска като бързия влак за Мемфис. Предполагам, че животът минава неусетно за всички. При мен определено мина така. Един ден бях малко момиченце, а на следващия — голяма жена с гърди и косми долу. Кога стана всичко това, така и не разбрах. Но пък никога не съм била особено умна, нито в училище, нито след това…

С госпожа Отис сме от Уисъл Стоп, малко градче на петнайсетина километра оттук, долу до железопътните депа… Живеехме на една улица трийсет години, но когато съпругът й почина, синът и снаха й тропнаха с крак да дойде в старческия дом и ме помолиха да я придружа. Казах им, че ще остана при нея, докато… тя още не знае, но щом свикне тук, ще се прибера у дома.

Не че тук е зле. Онзи ден ни раздадоха коледни значки. Моята беше с малки червени коледни топки, а на госпожа Отис се падна лицето на Дядо Коледа. Мъчно ми е обаче за котето.

Тук не дават да водиш котки и моята ми липсва. През целия си живот все съм гледала по една-две котки. Тази я дадох на съседското момиче, дето ми полива цветята. На верандата имам четири кашпи с мушката.

Приятелката ми госпожа Отис е само на седемдесет и осем години и е много мила жена, но си пада малко плашлива. Държах камъните от жлъчката си в буркан до леглото и тя ме накара да ги скрия. Потискали я, рече. Госпожа Отис е много дребничка, а както виждаш, аз съм голяма жена. С едър кокал…

Но така и не се научих да карам кола… През почти целия си живот не мърдах никъде, не се отдалечавах от къщи. Все трябваше да чакам някой да ме вземе и да ме закара до магазина, на лекар или до църквата. Преди години до Бирмингам вървеше мотриса, но отдавна я спряха. Единственото, което бих променила, ако можех да върна времето назад, ще е да изкарам шофьорска книжка.