Читать «Лицето» онлайн - страница 44

— Нали уж искаше да проверя дали има регистрация за оръжие?

— Разбрах от негов съсед — излъга Итън. — Каза ми, че Рейнърд има мания за преследване и държи оръжието близо до себе си през по-голямата част от времето.

Итън се зае да прибира снимките в плика, а Хазарт го наблюдаваше.

Отначало хартията не влизаше в плика. После за момент металната щипка се оказа прекалено голяма, за да мине през отвора.

— Много ти се е разтреперил пликът — отбеляза Хазарт.

— Прекалих с кафето тази сутрин — отвърна Итън и за да избегне опасността да погледне Хазарт в очите, се загледа в посетителите, дошли за обяд.

Шибан от човешките гласове, въздухът се мяташе из ресторанта, блъскаше се в стените и това, което отначало напомняше на шума от веселие, зазвучаваше зловещо при по-внимателно вслушване, напомняйки ту на едва удържания гняв на тълпата, ту на страданието на милиони под нечий жесток гнет.

Итън осъзна, че оглежда всички лица в търсене на определен човек. Очакваше донякъде да види удавения в тоалетната Дъни Уислър да обядва, макар да бе мъртъв.

— Не си пипнал сьомгата си — смъмри го Хазарт с най-близкия възможен за него до майчинския загрижен тон.

— Вмирисала се е — отвърна Итън.

— Защо не я върна тогава?

— Не съм гладен.

Хазарт набоде с отрудената си вилица парче от сьомгата, за да я опита.

— Не е вмирисана.

— На мен ми горчи — настоя Итън.

Сервитьорката се върна със сметката и с прозрачна найлонова торба с емблемата на ресторанта, пълна с розови картонени кутии с ореховки.

Докато Итън вадеше кредитната карта от портфейла си, жената чакаше и по лицето й ясно се четяха мислите й. Искаше й се да пофлиртува още с Хазарт, но внушителният му вид я възпираше.

Итън й подаде сметката, заедно с картата си от Американ Експрес, сервитьорката му благодари и хвърли отново поглед към Хазарт, който облиза устни с театрално удоволствие, което я накара да побегне като заек, до такава степен поласкан от обожанието на лисицата, че за малко да се остави да бъде изяден, преди инстинктът му за самосъхранение да проговори.

— Благодаря за почерпката — рече Хазарт. — Вече мога да се фукам, че великият Чан ме е водил на обяд. Макар че ми се струва, че тези ореховки ще се окажат най-скъпите сладкиши, които някога съм ял.

— Не се чувствай задължен за нищо. Както казах, ако не можеш, така да е. Рейнърд е мой проблем, не твой.

— Да, ама вече съм заинтригуван. Ти флиртуваш по-добре от сервитьорката.

Сред купищата мрачни чувства Итън намери истинска усмивка.

Една внезапна смяна в посоката на вятъра плисна яростно дъжда по големите прозорци.

Зад окъпаните стъкла пешеходците и автомобилите се стопяваха и чезнеха, сякаш изгаряха в огън без пламъци или биваха посипани със сода каустик.

— Ако носи кесия с пържени картофки, вътре може да има и нещо друго.

— Това ли му е параноята? Така ли държи оръжието близо до себе си?

— Това е, което чух. В кесия с пържени картофки, на места, където може да го хване, без да разбереш какво прави.

Хазарт го гледаше втренчено и мълчеше.

— Може би е деветмилиметров глок — добави Итън.