Читать «Огнена» онлайн - страница 179

Файър се отказа. Не беше съвсем редно, но истината бе, че тя обожаваше малката зелена къща, градината и дървото в нея, и копнееше да живее тук, обаче не искаше предишният й обитател да си тръгва. Нямаше значение кой е бил притежателят и от кого я е отнела. А колкото до сивата петниста кобила — разведоха я край зелената къща, обясниха й, че това ще стане домът на Файър и тя също я избра за свой дом. Пасеше зад къщата на скалата над пристанището и спеше под дървото, а понякога излизаше да потича със Смол и с Файър. Сама си беше господарка, което не пречеше Файър да я прибира и извежда; Хана да я нарича Кон, а Бриган да сяда на пейка в градината, преднамерено да излъчва благост и да се преструва, че не забелязва как тя се прокрадва към него, как протяга ноздри почти до рамото му и предпазливо го души.

Нощем Файър разтриваше стъпалата на Тес и вчесваше сребристобялата й коса, която стигаше почти до коленете. Баба й настояваше да й прислужва и Файър я разбираше. При всяка възможност настояваше да прави същото за нея.

Само един човек, с когото Файър прекарваше известно време, нямаше какво да й даде в замяна. След последното сражение във войната лейди Мургда, обвинена в предателство и в опит за убийство, стоеше в тъмницата. Съпругът й беше мъртъв. Брат й — също. Единствено поради напредналата й бременност пощадиха живота й. Нахвърляше се върху Файър с горчиви и грозни думи, когато тя я посещаваше, но въпреки това посещенията не секваха, макар и причината нерядко да оставаше неясна за самата Файър. Състрадание към силна, но пропаднала личност? Уважение към бременна жена? Така или иначе тя не се страхуваше от язвителния език на Мургда.

Един ден на излизане от килията на Мургда се натъкна на Наш, който влизаше с помощта на Уелкли и един от лечителите. Стиснала ръката му и зачетена в посланието в погледа му, разбра, че не единствено тя изпитва състрадание към окаяното положение на Мургда.

Напоследък Файър и Наш не си говореха много. Помежду им се бе изградило нещо нерушимо — връзка, основана на спомените и на опита, отчаяна привързаност, която не се нуждае от думи.

Колко хубаво беше да го види отново на крак.

— Винаги ще заминавам — каза Бриган.

— Да, знам.

Беше рано сутринта и двамата лежаха с преплетени тела в леглото й в зелената къща. Файър се опитваше да запомни всеки белег по лицето и тялото му. Запамети бледото ясносиньо на очите му, защото днес той заминаваше с Първа армия на север, за да придружи майка си и баща си до техните домове.

— Бриган — повика го тя, за да й отговори и тя отново да запомни гласа му.

— Да?

— Кажи ми пак къде отиваш.

— Хана изцяло те е приела — увери я той няколко минути по-късно. — Не ревнува, не е объркана.

— Приела ме е — съгласи се Файър, — но малко ревнува.