Читать «Жената жерав» онлайн - страница 71

— Така ли наричаш разрухата, която сееш? Песен?

— Да, господарке. Песен, която никога не лъже.

— За разлика от теб самия — отвръща му тя и отлита.

Вулканът запраща подире й порой от лава. Но пламъците дори не докосват перата й. Вулканът няма намерение да я наранява.

— Ти ще се върнеш, господарке — казва той. — Ще се върнеш.

10 от 32.

Тя се връща. Вече е по-стара, помъдряла. Светът също вече е по-стар, макар че, изненадващо, не е помъдрял особено.

— Все така изригваш — казва тя, докато описва огромен кръг около вулкана.

— А ти все така даваш прошка — отвръща вулканът, седнал в колесницата си с впрегнати коне. — Даваш я там, където тя не трябва да се дава.

— Станал си размирник — казва тя, като се държи на разстояние, защото с времето е опознала вулканите и помни, че винаги трябва да се стои настрани от напрежението, с което те заявяват себе си.

— Станах пълководец — казва вулканът. Пред нозете му се разгръща армия, пълчищата й наводняват света, поглъщат гори и градове, и пустини, и равнини.

— Не си умрял като другите, не си се превърнал в планина.

— Не съм, господарке. Това до нищо не би довело.

Вулканът вдига бича си — дълга, нажежена до бяло верига — и шибва с него величествените си ужасяващи коне. Те цвилят от страшната болка и тъпчат с копитата си ниви и мостове, и цели цивилизации, а по петите им, подобно на огнена река, руква безбройната ненаситна армия.

Господарката лети за кратко с вулкана, мълчаливо наблюдава как от стъпканата от него част на света не остава камък върху камък. Не му казва нито дума. Вулканът също мълчи, само от време на време я стрелва с поглед. Същите зелени очи, проследяващи полета й.

— Ще те опростя — казва му тя, — стига да помолиш.

— Няма да помоля, господарке — отвръща вулканът.

— Защо?

— Не ми е нужно ничие опрощение, а и не признавам властта ти да опрощаваш.

— Властта ми да опрощавам ми се дава от онзи, който моли.

Вулканът й се усмихва, а очите му греят.

— Все едно е, господарке, това не променя нещата.

11 от 32.

Водена от чувство, което сама отказва да назове, тя се гмурка надолу и се понася ниско над напредващата армия на вулкана. Армията среща друга армия и отблизо е невъзможно да се различи едната страна от другата. Битката не е нищо повече от касапница, тресящ се, плискащ котел, сам подклал се и врящ към собствената си смърт.

Господарката се извива нагоре, издига се и закръжава около вулкана за последен път.

— Преди да си тръгнеш, господарке — казва вулканът, — дали не би ми казала името си? — после се усмихна отново, а очите му отразяват как светът край него загива в пламък и ужас. — Така ще мога да те нарека по име следващия път, когато се срещнем.

— Никога повече няма да се срещнем.

— Както желаеш, господарке — отвръща вулканът и скланя глава пред нея, — но аз пък ще ти кажа моето име — после отваря уста и от нея изригва рев от болка и злоба. Само от звука му листата на дърветата се сгърчват, птичките падат мъртви от небесата, черни гадини плъзват изпод камъните.

— Но ти, господарке — продължава вулканът, — можеш да ме наричаш…