Читать «Жената жерав» онлайн - страница 53
Патрик Нес
— Жеравът е мой — отвърна той. — А драконът е на… — замълча за момент, а безценното име на Кумико увисна на езика му. — … на един друг човек.
— Забележителна е — отвърна простичко мъжът без излишно натъртване, а очите му не слизаха от картината.
— Благодаря ви.
— Колко искате за нея?
Джордж изненадано примигна.
— Моля?
— Колко давате? — намеси се Мехмет и скръсти ръце.
— Не се продава — отговори Джордж.
— Но ако се продаваше? — в един глас го пресякоха Мехмет и мъжът с костюма.
— Не се продава. Точка.
— Всеки си има цена — каза мъжът, вече леко раздразнен от факта, че нещо, което е поискал, му е било отказано — несправедливост, вбесяваща съвременния човек повече от всичко друго.
— Това е най-противното нещо, което чувам днес — отговори му Джордж.
Цялата фигура на мъжа се скова.
— Съжалявам. Искрено съжалявам. Просто картината е толкова…
Джордж искаше да чуе какво има да каже мъжът. Мехмет явно чакаше същото.
— … истинска — довърши клиентът.
А после Джордж с удивление видя, че в очите на мъжа блестят сълзи.
— Сигурен ли сте? — попита мъжът.
— Сигурен съм — отвърна Джордж, но вече изпълнен с уважение към непознатия.
— Ще ви платя добре — допълни мъжът. — Ще ви дам повече, отколкото си представяте.
И после назова сума толкова екстравагантна, че Мехмет буквално ахна.
— Не се продава — повтори Джордж.
Мехмет се извъртя рязко към него.
— Ти нормален ли си?
— Знаете ли — отговори мъжът с костюма, — всъщност много добре ви разбирам. И аз никога не бих се разделил с нея — ръката му разсеяно потупваше купчинката хендаути и в това движение се криеше такова огромно разочарование, такова ясно съзнание, че току-що се е сблъскал с едно от най-лошите ограничения в този живот, че Джордж усети как сам става на крака. Зачуди се защо ли. Не знаеше. Да успокои непознатия мъж? Да му се извини? Просто да признае значимостта на момента?
Така и не разбра, защото в този момент вратата на ателието се отвори, Кумико влезе и го поздрави с усмивка.
— Надявам се, че нямаш нищо против — каза тя и остави куфара си върху плота до хендаутите на мъжа с костюма, очевидно дори за миг незабелязала присъствието му. После извади отвътре още една черна плочка, като я хвана така, че Джордж да не може още да види съдържанието й. — Взех твоя лъв — допълни тя. — И го използвах.
После обърна плочката, мълчаливо наслаждавайки се на изненадата.
Лъвът дебнеше воденицата. Комбинацията на двата образа беше още по-шокираща от тази на дракона и жерава, но също така, противно на всички очаквания, отново перфектна. Истинното присъствие на воденицата, понесла тежестта на миналото във всеки блестящ щрих на оформящите я птичи перца, сега беше пропито от едно послание — предупреждение.
