Читать «Жената жерав» онлайн - страница 42

После пийна от ментовия си чай — странна комбинация с печеното говеждо, но тя упорито беше отклонила всички покани за чаша червено вино, същото вино, което Джордж отчаяно се опитваше да не пие твърде бързо.

— Апликациите ти са… — почна отново той и пак засече.

— Още едно изречение, което не можеш да довършиш.

— Не, просто щях да кажа, че са… — думите отново го подведоха. — Просто те са… — на лицето й имаше усмивка, малко плаха в очакване на критична забележка върху работата й, плаха, но красива, така красива, така красива и блага, и някак взряна безстрашно право в Джордж, така че да става, каквото ще, реши той и довърши:

— Когато ги гледам, сякаш виждам късче от душата си.

Очите на Кумико се разтвориха широко.

Но тя не му се присмя.

— Много си мил, Джордж — отвърна, — но грешиш. Когато ги гледаш, виждаш късче от моята душа — после въздъхна. — Късче от моята все още незавършена душа. На апликациите ми им липсва нещо. Почти такива са, каквито трябва да бъдат, но… нещо липсва.

След това се загледа в чашата си с чай, сякаш онова, което липсваше, се криеше на дъното й.

Тя беше невъзможна. Невъзможно красива, невъзможно беше и това, че разговаряше с него, беше така невъзможно реална, че какво друго можеше да представлява тя самата, освен сън? Нозете й сигурно се носеха на сантиметър над земята. Ако я докоснеше, кожата й щеше да се окаже от стъкло и да се пръсне на парчета. Ако се вгледаше отблизо в ръцете й, щеше да види, че са прозрачни, така прозрачни, че през тях ще може да се чете.

Импулсивно Джордж посегна и взе ръката й в своята. Тя не се възпротиви и той огледа дланта й от всички страни. Не откри нищо необикновено, разбира се, това беше просто ръка (но нейната ръка, нейната) и, сконфузен, я постави леко обратно върху покривката на масата. Кумико обаче не го пусна да се отдръпне. Разгледа неговата ръка по същия начин, вгледа се в грубата кожа на дланите, в космите, така отблъскващо пораснали върху горната част на пръстите, в ноктите, гризани до кръв в продължение на твърде много десетилетия и в момента свили се до малки надгробни плочи, потънали дълбоко в плътта.

— Съжалявам — каза той.

Кумико нежно пусна ръката му и посегна към малкия куфар, оставен до стола й. Извади от него апликирания жерав на Джордж — още в ателието го беше помолила да й го даде. Поддържа го, положен върху дланта й.

— Чудя се дали бих могла да си позволя една нахална постъпка — каза.

Следващият ден беше някакъв кошмар. Прибирането на погрешно изпратените небесносини тениски с котетата се оказа изненадващо трудно, защото участниците в ергенското парти на Брукмън също така изненадващо си ги бяха харесали и не искаха да ги връщат.

— Кажете ми, има ли нещо по-смешно от десетима офицери, облечени в плътно прилепнали светлосини тениски с коте, което си бие чекии? — беше попитал самият Брукмън по телефона.

Джордж веднага се сети за куп по-смешни неща.

— Ами работата е там, че клиентките от моминското парти на О’Райли някак си разчитат да си ги получат. Всяка тениска е персонализирана и…