Читать «Жената жерав» онлайн - страница 40

Останалите картини бяха същите, увиснали сякаш на ръба на евтината вулгарност, но едновременно с това очевидно нямащи нищо общо с нея. Феникс, издигащ се над разтворена цветна пъпка. Табун коне, препускащи надолу по хълм. Бузата и шията на жена, отвърнала се от наблюдателя.

Образи, които трябваше да изглеждат евтини. Трябваше да изглеждат безвкусни и аматьорски. Трябваше да приличат на възможно най-лошия тип боклуци от гаражните разпродажби, изработени от дебела, отчаяна жена, чието единствено бъдеще е ранната смърт на алкохолиците.

Но с тези картини не беше така. Тези картини оставяха човека без дъх.

Онова обаче, което накара сърцето на Джордж да замре, онова, от което усети в стомаха си пърхане, сякаш беше глътнал балон, теглещ го нагоре, беше фактът, че картините на Кумико не бяха рисунки с молив, нито дърворезба, не бяха работени нито с маслени бои, нито с акварели.

Картините й бяха апликации. Формите, от които бяха образувани фигурите обаче, представляваха изрезки от някакво необозримо разнообразие от птичи пера.

— Това са… — изрече Джордж, неспособен да измисли какво още да добави, затова просто повтори:

— Това са…

— Не са такива, каквито трябва да бъдат, знам — отвърна Кумико. — Нещо им липсва. Но са си мои.

Тя изглежда се смути пред напрегнатото внимание, което Джордж показваше към картините й. Той ги гледаше така, както жертва на отвличане гледа парите от дългоочаквания откуп. Усещаше, че губи равновесие, в ушите му кръвта туптеше от замайване и той се подпря на плота, за да не падне.

— О! — възкликна тогава Кумико и Джордж видя, че тя с усмивка гледа лявата му ръка.

В нея още държеше собствената си апликация, абсолютно некадърна в сравнение с нейните, болезнено дилетантска, забравена в опита му да я скрие от Мехмет. Сега той отново понечи да я скрие, но жената вече не откъсваше очи от нея, а в тях не се четеше презрение, нито подигравка.

Четеше се удоволствие и радост.

— Изработил сте жерав — рече тя.

Била „откъде ли не“ — така му отговори Кумико същата вечер, докато двамата седяха на вечерята, на която Джордж я беше поканил по-рано — и била нещо като учителка. В чужбина. В развиващите се страни.

— Така, както го казвам, звучи като благородно занимание — допълни тя. — Не искам да звучи така. Сякаш съм някаква господарка и предлагам услугите си на бедните, но очарователни онеправдани. Не беше така. Съвсем не беше така. По-скоро беше…

Тя се отнесе и се загледа в тъмната дървена ламперия, покрила по-голямата част от стените и тавана. По неясни дори за самия него причини, Джордж я беше завел в един нов, но съзнателно декориран като старомоден „английски“ ресторант — мястото приличаше на заведение, в което мъже в сутрешни костюми вероятно са закусвали по всяко време между 1780-та и 1965-та година. На малка табела над вратата пишеше: „Създаден 1997 г.“ Джордж беше изненадан, че Кумико прие поканата му, че се беше оказала свободна още същата вечер, но тя му обясни, че е нова в града и все още не прелива от нови приятели.