Читать «Жената жерав» онлайн - страница 20

След това настъпи тишина. Пълна тишина. Джордж, все още по гръб, погледна нагоре по улицата и видя, че Рой също лежи на платното, но вече се бори да се изправи на крака. Джордж направи опит за същото и тогава, в един и същи момент, двете момчета установиха, че не са в състояние да направят и крачка. И двамата се килнаха напред и паднаха отново, при това в една и съща поза.

От което избухнаха в смях.

Почти четирийсет години по-късно Джордж все още си спомняше чувството при този смях, неговата искреност, правдивостта му. В общия си осем- и съответно деветгодишен момчешки шок, преди още неизбежната, надвиснала на секунди отстояние болка да ги беше връхлетяла, преди още в съзнанието им да беше проблеснало схващането, а още по-малко осмислянето на факта, че току–що се бяха разминали на косъм с фаталния край в едно сериозно нещастие, двамата, макар и само за миг, се бяха разсмели.

Но останалата част от света не можеше да чака повече. Реално наоколо едва ли имаше повече от десетина-петнайсет възрастни, но на Джордж му се сториха хиляди, когато се изсипаха като потоп върху него и Рой, тичаха от плаца пред бензиностанцията, бързаха през стъклените врати на супермаркета, а на лицата им ясно беше изписан такъв невиждан ужас, че изведнъж в картинката се появи и болката, и Джордж внезапно заплака.

Взеха ги на ръце — и него, и Рой — вдигнаха ги от паважа, отнесоха ги встрани от платното, неколцина гневно затичаха след отминалата кола, която старата дама тъкмо спираше на около трийсет метра след мястото, където беше ударила момчетата. Същите хора извикаха и линейките, както и една пожарна, и дори сред обърканата мъгла на болката Джордж си помисли, че последното е вече малко прекалено. Не си спомняше да е давал на някого телефонния си номер, но сигурно го беше сторил, защото чу как зад гърба му една жена каза на друга — Джордж отлично помнеше тази част от събитията, а доловената реплика се беше запечатала в съзнанието му — „Е, обадих се на майките им. Едната е добре, но другата е в истерия“.

При тези думи раменете на Джордж увиснаха, подобно на топка, от която са изпуснали въздуха.

Разбира се, майка му пристигна, обляна в сълзи, неудържими точно като колата на старата дама, и първите думи, които излязоха от устата й — Джордж помнеше отлично и тях — бяха: „Защо не ми се обади да дойда да те взема от училище?“

Днес, във все по-редките случаи, когато разказваше тази част от историята, в която майка му си изпускаше нервите, Джордж винаги напомняше на слушателите, че тя тъкмо е била чула, че осемгодишният й син е бил прегазен от кола, така че свръхнапрежението й със сигурност е било оправдано. Въпреки това момчето Джордж се беше изпълнило с желание да се извини за поведението на майка си на всички мили минувачи, които му бяха помогнали, да им се извини за това, че се наложи чак шофьорът на линейката да слезе да я успокоява, за това, че тя охотно прие един от парамедиците да сложи и на нея маска с кислород. Същата жена, която (уж) героично беше захапала пръста на госпожица Джоунс, сега егоистично ограбваше вниманието на всички, събрали се да се погрижат за сина й, който беше истинският пострадал.