Читать «Жената жерав» онлайн - страница 19

Рой беше видял приближаващия автомобил в последния момент и беше направил крачка назад, но тя изобщо не го беше отдалечила от опасността. Колата го удари в коленете, завъртя го на място и го запрати встрани на паважа, а след това блъсна Джордж и колелото.

Разбира се, Джордж видя удара, но не можеше да си спомни дали го почувства физически. Рой отхвръкна някъде вън от зрителното му поле и на негово място надвисна един масивен, непобедим метален блок, който изкара въздуха от гърдите на момчето, после коремът му се оказа притиснат от седлото на колелото, а самият той — проснат върху предния капак на колата.

Но колата не спря. Продължи напред. Краката на Джордж изгубиха опора, той разбра, че няма къде да стъпи, защото земята се изплъзна изпод него и момчето падна, все още толкова изненадано от случващото се, че му се стори, че от тялото му функционират само очите, а останалите му сетива — уши, с които да чува, чувствителност, чрез която да усети болката — бяха изключени.

Джордж падна заедно с колелото, вилката се закачи за предната броня, но старата дама продължи напред, още пет, десет, двайсет метра след пешеходната пътека, влачейки момчето по паважа, всъщност бутайки събореното колело, което от своя страна тикаше напред тялото на Джордж. Джордж живо си спомняше усещането при влаченето, спомняше си го най-ясно сред всички подробности от катастрофата. Чувството беше сякаш се пързаля по гръб по снежен склон, болката от изподраната кожа все още предстоеше, недостигнала до съзнанието му. Така или иначе, Джордж не можеше да направи нищо, за да попречи на случващото се, ръцете му отказваха да се заловят за каквото и да било, краката му отказваха да го избутат встрани от пътя на колата, дори главата му отказваше да се завърти, за да потърси помощ.

Най-дълбоко в паметта на Джордж се беше запечатал парадоксалният факт, че секундите след удара бяха период на пълен покой. Очите му виждаха единствено небето, попиваха кристалната му успокоителна широта, която пък безстрастно гледаше отгоре как той се премята и изподрасква по паважа на улицата, бутан от грамадна кола и един съборен велосипед. Усещането беше същото като усещането в момента, в който беше намерил жерава или пък жеравът беше намерил него, момент на безвремие, момент на постигната вечност. Джордж се взираше нагоре към небето, изпълнен с възторга на неверието и впоследствие си спомняше само една-единствена свързана мисъл, изпълнила съзнанието му тогава: „Това се случва наистина“.

— Това се случи наистина — казваше обикновено Джордж на това място от историята. — Звучи така, сякаш си измислям, но не, не си измислям, не си измислям, повярвайте ми.

Вилката на колелото се откачи от бронята и колелото също падна на паважа, но — за късмет? По чудо? Невероятно? Необяснимо как? — падна така, че колата на старата дама го избута встрани заедно със самия Джордж. Вместо да бъде прегазен от гумите, Джордж само ги видя как преминават на сантиметри от лицето му, докато колата продължи надолу по улицата.