Читать «Жената жерав» онлайн - страница 149

Дори не беше успял да я целуне за сбогом.

Само дето я беше целунал, разбира се.

— Пак ти повтарям, Джордж — обади се Мехмет, докато Джордж продължаваше да плаче тихо, — вземи си още отпуска. Ние тук ще се справим, докато стъпалата ти оздравеят както трябва, докато си намериш нова къща и, докато, знам ли, си в траур.

За миг Джордж се замисли над това предложение. Беше разумно. Клеър и Ханк с непоколебима доброта го бяха прибрали от болницата и веднага го бяха настанили в една твърде луксозна стая в хотела на Ханк. Макар че Джордж разполагаше с неприлично голяма сума в банката от продажбата на плочките, двамата бяха отказали да получат и стотинка и несъмнено искрено му бяха предложили да остане в хотела колкото поиска. Джордж прие, че просто искат да го наглеждат и като никога установи, че няма нищо против това.

Нощите, разбира се, бяха тежки, но дните бяха дори още по-тежки, докато най-сетне оздравя достатъчно, за да идва отново всеки ден в ателието, куцайки на патериците и предизвиквайки изненадата на скандализирания Мехмет. Мехмет от своя страна, въпреки вечното си мрънкане, се беше справил изключително добре в отсъствие на шефа и Джордж не се съмняваше, че ще продължи да се справя, докато нещата се поуспокоят, особено при положение, че в момента момчето изобщо не бързаше да напуска.

Но не.

— Не — отвърна Джордж и изтри сълзите си. — Имам нужда да правя нещо. Не мога просто да си седя ей така по цял ден. Трябва да съм зает с някакви задачи.

Звънчето над вратата се обади и в ателието влезе клиент.

— Вървете да се оправите с него — каза Джордж. — Аз съм наред.

Мехмет и Надин го погледаха мълчаливо още миг, после отидоха да приемат поръчката за поредната серия тениски за ергенско парти. Джордж веднага чу как Мехмет дава на Надин поредния невероятно погрешен пример за правилно обслужване на клиенти, но остави да мине покрай ушите му.

Защото отново се беше взрял в хартиения жерав.

Беше невъзможно. Никога не беше изрязвал тази фигурка. Или? Не. Първо на първо, беше изработена твърде майсторски. Твърде ярка, твърде стегната, истински жерав. Невъзможно беше да е негова. Невъзможно беше да са я намерили тук.

Но в задния му двор да долети жив жерав със стрела в крилото също беше невъзможно. Невъзможно беше и почти случайното начало на работата върху плочките, превърнали се в такъв необясним успех. Всъщност, Кумико във всеки свой аспект сама по себе си беше откровено невъзможна.

Той наистина ли вярваше, че тя беше жеравът? Наистина ли вярваше, че е дошла при него, за да му донесе щастие, но той се беше оказал твърде алчен да знае още и още за нея? Наистина ли вярваше в случилото се в задния двор по време на пожара? Наистина ли тяхната история беше завършила така?