Читать «Жената жерав» онлайн - страница 148

— Не точно сега — отвърна Джордж. — Да, можеш да закъснееш.

— Благодаря ви, господин Дънкан — Мехмет шептеше и жестикулираше. — О — допълни момичето, — вижте какво намерихме. Мехмет каза да ви го дам.

Тя протегна смайващо малката си ръчица — Джордж получи рязко прозрение за евентуалния й успех в главната роля на една бъдеща антирасистка и джендър-необвързана постановка на „Оливър!“ — и подаде на Джордж нещо, което отначало му се стори като едно просто парченце хартия.

После той посегна и го взе от ръката й.

И за малко не падна от стола.

— Беше паднало зад бюрото ти — рече Мехмет. — Толкова е малко, сигурно течението го е духнало.

— Никога нямаше да го намерим, ако не бях изпуснала кутията с кламерите, помните ли? — допълни Надин.

Джордж бавно кимна. Кутията беше индустриална опаковка с десет хиляди кламера, която малките ръчички на Надин изпуснаха и произведоха невероятно шоу, като пръснаха съдържанието й из цялото ателие. Джордж беше убеден, че ще намира кламери по пода до деня на пенсионирането си.

Но това бяха само мимолетни мисли, които едва докоснаха съзнанието му, съсредоточено върху онова, което момичето му беше подало.

Беше жерав, изрязан от едно-единствено парче хартия, същият като онзи, който той беше изработил в първия ден от запознанството им, същият като онзи, който висеше на плочката над главата му.

Но това беше невъзможно.

— Това е невъзможно — рече Джордж.

— Не е невъзможно — отвърна Надин. — Просто направих голяма бъркотия.

— Не, не — поправи се Джордж. — Аз направих само един такъв. Кумико го взе. Сложи го на плочката. На тази плочка. Над мен на стената.

— Виждал съм сто пъти да правиш тия изрезки — намеси се Мехмет. — Милион пъти опитваш, докато го докараш — сви рамене. — Не смятам, че истинските художници правят така, ама щом при тебе сработва…

— С този жерав не съм постъпвал така — прошепна Джордж, без да откъсва очи от фигурката. За нея наистина не беше правил никакви проби. Сигурен беше. Най-вече защото жеравът в ръката му изобщо не приличаше на гъска.

После отново заплака, тихо, неудържимо. Надин, вече свикнала с плача му след една седмица работа в ателието, сложи окуражително ръка на рамото му.

— Моят баща почина, когато бях на дванайсет години — каза. — Мъката не отминава. Но се променя.

— Знам — кимна Джордж, все така с жерава в ръка, толкова малък, така съвършен. Беше изрязан от страница без думи, целият чист и бял.

Страница без думи, помисли Джордж.

— Прави бяхме да ти го дадем, нали? — пристъпи напред Мехмет. — Намерихме го и аз реших, че, тъй като ти и без това изгуби почти всичко в пожара…

Почти всичко беше доста далеч от истината. Джордж нямаше дори какво да облече, след като беше избягал чисто гол. По-лошото беше, че в огъня беше останал и старият му мобилен телефон, в който бяха всички снимки на Кумико. Нищо не беше останало и в нейния апартамент, защото тъкмо онзи ден тя беше пренесла окончателно и последните си вещи в дома на Джордж.

Не беше останало нищо, освен тялото й, което погребаха — решение, от което погребалният агент деликатно се опита да ги отклони, определяйки го като американско и непрактично, но тъй като така и не беше открил никакви родственици на Кумико, с които да се съобрази, в крайна сметка Джордж й купи нова рокля, нов шлифер и нов куфар, възможно най-подобен на онзи, който тя винаги носеше — всички те бяха погребани заедно с нея, въпреки че тялото беше толкова лошо обгорено, че така и не му позволиха да го види. Джордж нямаше представа дали дрехите изобщо са били използвани според молбата му.