Читать «Жената жерав» онлайн - страница 146

Той въздъхна дълбоко.

Усети нежно потупване по гърба.

— Знам, Джордж — каза Мехмет, подминавайки го на път към бюрото, на което посрещаха клиентите. — Излей всичко.

Напоследък Мехмет беше зает с обучението на заместничката си — дребничко момиче от Гана на име Надин, която тъкмо се канеше да започва следването си. Актьорско майсторство. Мехмет я беше наел. Джордж не успя да намери в себе си причина да има нещо против.

Ателието отново се беше върнало към предишното си положение на не-кой-знае-колко-страхотен-но-приличен бизнес, макар че от време на време все още се отбиваха отчаяни купувачи за плочките, с надежда и сълзи в очите. Тръгваха си разочаровани, но само донякъде, защото Джордж им разрешаваше да погледат онова, което светът смяташе за последната непродадена плочка — драконът и жеравът — все така бдяща над него от стената над бюрото му, макар че в момента цената й значително надхвърляше цената на цялото ателие.

На погребението Аманда му беше казала за плочката, която Кумико й подарила, изпълнената с покой и странна тишина плочка, излъчващата атмосфера на странна окончателност плочка, показваща сякаш край на една история по същия начин, по който плочката с дракона и жерава сякаш показваше началото на друга. В една от стаите в дома на Клеър, далеч от другите опечалени, Аманда му беше показала своята плочка и той беше разбрал всичко. Не прие извиненията на дъщеря си, задето я беше държала в тайна, защото никакви извинения не бяха необходими. Той щеше да постъпи по същия начин и се съгласи с готовност плочката и занапред да остане тайна, нещо общо, което щяха да споделят само те двамата.

— Обичам те — каза той на Аманда тогава. — Обичам те толкова много, че сърцето ми се къса. Толкова те обичам, че самата мисъл, че може да си нещастна…

— Знам, татко — беше отвърнала тя, — и това, че знам, ме кара да се чувствам по-добре. Наистина.

Поменът след погребението се беше оказал ден на истината, защото по-късно и Мехмет го беше дръпнал настрани и, искрено разстроен, му беше признал, че всъщност е по-добър актьор, отколкото Джордж беше смятал.

Разбира се, тъкмо Мехмет бил човекът, който пуснал първите слухове за плочките, тайно пращал по мейла подробности на заинтересовани купувачи, той бил дори онзи, който поканил повечето от ужасните хора на партито с надежда те да погледнат на Кумико и Джордж като на ексцентричен феномен.

— Някой трябваше да го направи, Джордж — беше изплакал Мехмет. — Ти просто нямаше да се погрижиш за себе си. Сега не се ли радваш, че имаш всички тези пари?

Джордж дори не се беше ядосал. Мехмет, по някакъв свой си начин, беше сторил всичко само от любов, а оттук нататък не беше възможно Джордж да отрече нещо, сторено от любов. Той дори позволи на Мехмет да направи официален уебсайт за плочките, независимо че нямаше нови за продажба, защото подобна инициатива би била почит към паметта на Кумико.

Той отново погледна към дракона и жерава. Подобно на дъщеря си и той държеше своята плочка толкова близо до себе си, колкото му позволяваше смелостта, носеше я в ателието всяка сутрин и всяка вечер я прибираше обратно вкъщи не само от съображения за сигурност, а защото все още не беше готов да се раздели с нея дори и за ден.