Читать «Жената жерав» онлайн - страница 145

— Разбира се — отвърна Аманда, — но никакво отказване. Трябва да дойдеш.

— Ти също — отвърна Мей и си отиде.

В края на краищата, Аманда имаше и работа за вършене, при това доста в качеството си на нов шеф. Оказа се, че Рейчъл е била наистина изключителен експерт и сега наследничката й трябваше да направи всичко възможно да поддържа същото ниво.

Но първо посегна към телефона си.

Макар че беше показала на Джордж плочката подарък, Аманда все още чувстваше, че не може да му разкаже за халюцинацията си в пожара, за това как е изпаднала в безсъзнание след рухването на тавана и как едно странно видение или каквото беше там, я беше извело през пламъците до задната врата на къщата, като така беше спасило живота й по абсолютно невероятен начин. Но докато набираше номера на баща си, Аманда притисна ръка към гърдите си.

Не, там нямаше никакъв белег. Не, тя не вярваше, че вътре в нея бие златно сърце. И не, изобщо не вярваше, че призракът на Кумико я беше извел вън от огъня.

Но може би все пак вярваше, че когато смъртта беше дишала във врата й, мозъкът й беше изправил пред очите й образа на Кумико, която да успокои страховете й, да направи така, че всичко отново да бъде наред, да й даде шанс да заживее истински.

Което си беше важно. Не, то беше повече от важно.

И сега тя искаше да си поговори с баща си, не за нещо специално, а просто да чуе гласа му, станал по-тъжен и остарял за последните няколко седмици. Искаше да го чуе да казва името й. Искаше тя да каже неговото име. Искаше двамата да кажат името на Кумико.

Заслуша се, докато телефонът звънеше ли, звънеше. Стъпалата на Джордж все още оздравяваха и понякога му беше трудно да извади телефона от бюрото или от чантата си, или от което и да е там място, където го беше оставил. Аманда нямаше нищо против. Щеше да почака.

Освен това искаше да си поговори с баща си за любовта. И за прошката. И за сърцата — за разбитите и за все още биещите.

С едно щракване връзката се осъществи.

— Мила! — възкликна баща й и с топлата радост на гласа му можеха да се нахранят хиляди.

Обективно погледнато, той знаеше, че никога повече няма да изработи друга апликация. Разбира се, още не беше опитвал, беше твърде скоро, твърде скоро. Последните дни не можеше дори да погледне книгите втора ръка, без при това да почувства, че в сърцето му зейва дупка. Но дори и това чувство да отминеше — а той с разума си знаеше, че то ще отмине, но да знаеш нещо и да чувстваш нещо са две напълно различни понятия и вероятно това е причината за всички проблеми, с които се сблъсква човешкият вид — той не можеше дори да си се представи как инстинктивно правеше един разрез тук, друг разрез — там, несигурен каква точно фигура ще се получи в крайна сметка.

А и без нея изрезките нямаха смисъл, разбира се. Просто смешни глупави дреболии без никакво значение. Докато с нея… О, с нея!