Читать «Жената жерав» онлайн - страница 139

— О — отвърна Рейчъл, обърна се пак към пожара и го загледа как гори. — Няма проблем. — После промълви сякаш на себе си: — Абсолютно никакъв проблем.

Чу се трясък и рязко шумене в момента, в който пожарникарите най-сетне, най-сетне насочиха маркучите си към огъня откъм улицата, към задния двор се понесе нежна мъглица от пара. Пламъците върху покрива на мига изчезнаха под водните струи и на тяхно място се закълби гъст пушек.

— Не можем да заобиколим сега — каза Аманда, когато едната страна на къщата се срина в пламтящ каданс върху алеята за автомобили отстрани. — Трябва да изчакаме, докато го изгасят.

— Un fue — повтори Джей Пи.

До момента feu-то беше горяло достатъчно дълго, така че на всички вече им беше неприятно горещо, затова Аманда нежно смъкна Веселото одеяло от раменете на сина си.

— Дали да не дадем това на grand-pere за малко?

— Той е гол — отбеляза щастливо Джей Пи.

Аманда наметна Джордж с одеялото и го покри добре.

— Всичко свърши — каза той.

— Знам, татко — отвърна Аманда, разтривайки гърба му. — Знам.

— Тя си отиде.

— Знам.

Той я погледна объркано.

— Ти пък откъде знаеш?

Но без да получи отговор, Рейчъл ги прекъсна:

— Аманда?

— Да?

— Би ли казала в службата, че в понеделник няма да дойда на работа?

— Занасяш ли ме нещо…?

— Моля те, Аманда, просто те моля. Като приятелка.

Аманда отново се закашля, без да сваля очи от Рейчъл.

— Да, добре, няма проблем.

— Всъщност — продължи Рейчъл и обърна гръб на пожара, — би ли им съобщила, че изобщо няма да се връщам на работа? — и тя обви ръце около тялото си, а Аманда все така я гледаше и се мъчеше да прецени какво в Рейчъл изведнъж я беше направило да изглежда толкова различна.

А после осъзна причината: Рейчъл изглеждаше свободна.

V.

Никой нямаше нужда от нея през следващия час, коридорът пред кабинета й случайно се беше опразнил, така че навярно щеше да й се размине, дори и ако си заключеше „случайно“ вратата за няколко минутки, така че какво толкова? Аманда закачи плочката си на стената в дъното на новия си кабинет, само за да я види как ще изглежда.

Изглеждаше… е, изглеждаше невероятно. И как иначе? Планината от думи на хоризонта, в птицата от пера на нощното небе отгоре, застинали завинаги така, че никога единият да не може да достигне другия, но и винаги — болезнено, красиво — да се гледат един друг. Изображение на тъгата, но и на покоя и на историята. Всеки от тях съзерцаваше любовта и това му носеше утеха.

Поне това беше начинът, по който Аманда обичаше да тълкува картината.

В края на краищата, нямаше как да държи плочката тук. Първо, беше твърде ценна. След смъртта на Кумико цените на няколкото оцелели, вече продадени плочки бяха ударили тавана, и макар плочката на Аманда да увеличаваше и бездруго оскъдния им брой, единственият друг човек, който знаеше за съществуването й, беше Джордж, на когото тя я беше показала в деня на погребението на Кумико. Беше притеснена, дори уплашена как ли ще реагира баща й на факта, че е крила плочката от него, но той каза, че я разбира напълно, разбира и желанието й да продължава да я пази в тайна.