Читать «Жената жерав» онлайн - страница 137

Той отпуска глава назад, затваря очи и й предлага оголеното си сърце, биещо в кратера му.

— Сега. Моля те.

Тя може да чака още, знае го. Може вечно да удължава тяхната обща история, но също така знае, че никога няма да излезе от този миг тук и сега, не и докато историята им не бъде доразказана веднъж завинаги. Вулканът е прав. Историята им може да завърши само така. Друг финал никога не е бил възможен.

И затова господарката потъва в скръб, плачът й е по-огромен от небесата, сълзите й са цял океан.

Вулканът чака мълчаливо.

Движението й е съвсем леко. Първо посяга към гърдите му и вади оттам куршума, куршума — частица от самата нея. Стисва го в юмрука си и когато отново разтваря пръсти, от него няма и следа. Вулканът ридае, покрусен от загубата му. Господарката изтрива сълзите от очите му и зачаква той отново да се овладее, връща му жеста на учтиво търпение, който той току-що й беше направил.

— Господарке — прошепва вулканът.

Тогава тя повторно посяга вътре в него и с въздишка на прастара скръб пронизва сърцето му с пръсти. В ръката ù сърцето се разсипва мигом на пепел, която вятърът за секунда отнася.

— Благодаря ти — казва вулканът, облекчението струи от него с последните вълни огън и умираща лава. — Благодаря ти, господарке моя.

— А кой сега ще вземе моето сърце? — пита тя, а вулканът се надига, възправя се и застива, достигайки хоризонта и превръщайки се чисто и просто в една планина.

Навярно дори се готви до отговори, но не може, защото вече се е вкаменил.

Рейчъл рухна на земята до краката на Джордж. Той все така притискаше Джей Пи плътно до гърдите си и не снемаше поглед от Кумико, изправена и сякаш замръзнала на място. Той извика името й още веднъж. И още веднъж.

Най-сетне тя явно го чу.

— Джордж?

— Аманда е в къщата! Влязла е да ни спасява!

Кумико вдигна очи към бушуващия огън.

— Да — каза. — Да, разбирам.

За един кратък странен миг, цялата й фигура сякаш трепва и се размива. Джордж не можа да се сети за по-подходяща дума за видяното. Впоследствие той се връщаше към този момент, взираше се в спомена, стараейки се да долови нещо отвъд видяното, защото наистина имаше усещането, че именно в онзи миг се беше случило най-важното. Джордж не знаеше, никога нямаше да узнае какво е точно то, но това моментно размиване на Кумико, онази секунда, в която тя едновременно и беше до него, и не беше, обозначаваше неизличимия момент, в който историята свърши. Момент, който за Джордж трая най-малко цяла вечност.

Но моментът всъщност трая едва секунда. Размиването изчезна толкова бързо, колкото беше започнало, но когато Кумико отново коленичи до него в тревата, Джордж усети, че тя е някак си различна, различна по някакъв неопределим начин, сякаш всички граници пред нея бяха паднали.

— Какво стана току-що? — попита той. — Нещо…

— Тя е в безопасност, Джордж — отвърна Кумико. — Аманда е в безопасност.

— Какво? От къде знаеш? От къде…?

Но тогава тя отново вдигна ръка към кожата на гърдите си и повторно прокара права линия по нея с нокътя на пръста си. Кожата й се отвори, процепът се разшири, за да разкрие…