Читать «Жената жерав» онлайн - страница 136

— Няма да го направиш — казва й вулканът. — Това не е твое решение. А мое.

— Знаеш, че думите ти не са истина — отвръща господарката. — Знаеш, че аз предоставих решението на него — смръщва се. — Без значение е колко енергично ти се опитваш да го разубедиш.

Вулканът се подсмихва подигравателно.

— Това тяло — казва, имайки предвид формата, която е заел в момента. — То ми се съпротивлява по изненадващи начини. Аз го обитавам от деня на раждането му, но то е… — в очите му проблясва нещо, подобно на възхищение. — … удивително силно.

— Не е ли време да я освободиш? — пита господарката.

— Не е ли време и ти да освободиш него? — отвръща вулканът.

Господарката поглежда надолу към Джордж, замръзнал в един миг от времето, гласът му, пресекнал в момент на отчаяна молба, молба, на която господарката знае, че трябва да отвърне.

— Той ме обича — казва тя и е сигурна, че казва истината.

— Така е, признавам — отвръща вулканът, а очите му горят. — Макар че му бяха предоставени безброй възможности да разруши любовта, която ти му даваш в замяна. Велики разрушители са тези същества.

— И това го казва един вулкан.

— Освен че рушим, ние и изграждаме.

— Не можа да застанеш между нас. Макар че се опита.

— Неизбежно е, господарке. В мига, в който те позна, той влезе в нашата история, а вътре в нея аз мога да го нараня много по-лесно.

— Така ли мислиш? Мислиш, че е лесно?

— Ти вече започна; да го нараняваш — вулканът посочва с жест пожара зад гърба им. — Аз заех това тяло и подпалих света ти. Подпалих и неговия свят. Това е само началото на всичко, което аз и ти ще му причиним, господарке.

— Сигурен ли си, че ти си подпалил пожара? Можеш ли с пълна увереност да твърдиш, че тази разруха е предизвикана от теб?

Вулканът се смръщва.

— Няма да слушам гатанките ти, господарке — поглежда Джордж. — Краят на нашата история не е такъв. Знаеш го.

— Историите изобщо нямат край.

— А, да, права си, но също така и грешиш. Историите свършват и започват отново във всеки един момент. Всичко зависи от това кога ще спреш да разказваш.

Вулканът вече се е приближил плътно до господарката. Цяла вечност двамата не са били толкова близо един до друг, но в същото време близостта им винаги е била пълна. С едно потръпване вулканът излиза от тялото на Рейчъл, зелените му очи греят, а Рейчъл рухва на тревата и изпада вън от бойното поле. Вулканът посяга към собствените си гърди и ги разтваря, оголвайки гранитното си сърце, биещо сред разтопено олово.

Куршумът е все така заседнал в него.

— Искам това да свърши, господарке — казва той, тържествено и тихо. — Победата е твоя. Сега разбирам, че винаги е била твоя — и коленичи пред нея.

— Победа няма — отвръща тя. — Няма триумф за мен.

— Искам от теб същото, което ти поиска от него, господарке, нищо повече. Освободи ме. Дай ми прошка, сега моля за нея.

— И кой ще остане на света, за да даде прошка на мен? Не смятам, че в края на историята той ще успее да събере сили да ме пусне да си ида.

— Това е вечният парадокс, господарке. Единственият, който може да ни освободи, е твърде добър, за да го стори.