Читать «Жената жерав» онлайн - страница 134

И после изчезнаха.

— Не мога да остана — каза тя. — Невъзможно е.

— Не ти вярвам.

— С всеки изминал момент става все по-трудно, Джордж — отвърна тя и ново ветрило от пера се разпери изпод пръстите й. И отново изчезна.

Джордж се изправи още и седна нормално, макар че му трябваше време, за да запази равновесие. Главата му силно се маеше, без съмнение точно затова и виждаше всички тези подобни на сън неща. Пожарът пламтеше в немислими цветове, в зелено, виолетово и синьо. Тъмното небе над тях беше твърде ясно в тази зимна нощ. Звездите светеха така остро, че можеха да порежат ръката, ако човек се протегне да ги докосне. На Джордж му беше студено, колко студено му беше само…

Едновременно с това пламтеше, гореше цял, огънят сякаш се надигаше от ранените му стъпала и с нова ярост пълзеше в кръвта му, караше го да се гневи толкова силно, че…

— Не — каза Кумико, но сякаш не говореше на него. — Ти вече направи достатъчно. Знаеш, че е така.

Джордж примигна насреща й.

— Какво? — но огънят в него отслабваше, давещото чувство на изригващия гняв отминаваше, изчезваше и се превръщаше в спомен. Той присви вежди. — Преди малко очите ми бяха зелени, нали?

Тя се приведе към него и го целуна, нейните очи бяха все така златни, въпреки че Джордж стоеше на пътя на пожара и беше невъзможно пламъците да се отразяват в зениците й.

— При теб намерих покой — каза тя. — Покой, който желаех отчаяно, покой, който дори в един момент се надявах да продължи вечно — тя обърна глава към огъня. — Но това явно е невъзможно.

— Моля те, Кумико. Моля те.

— Трябва да вървя — тя улови ръката му в своите. — Трябва да бъда освободена. Трябва да получа опрощение. Не мога повече да крия копнежа си за прошка.

— Но аз съм последният човек на света, който трябва да ти прощава, Кумико. Аз спах с Рейчъл. Дори не знам защо…

— Това не е важно.

— Това е най-важното от всичко.

Той се дръпна от нея. Времето сякаш беше спряло. Възможно ли беше пожарът да пламти така яростно, а никакви пожарникари да не се тълпят наоколо? Възможно ли беше вече да не усеща студа, въпреки че все така седеше върху заскрежената трева? Възможно ли беше Кумико да му говори така?

— Сега вече те познавам — каза Джордж. — Това е всичко, което исках. Това е всичко, което някога съм искал…

— Не ме познаваш…

— Ти си господарката — Джордж изрече думите спокойно, но твърдо. — Ти си жеравът. Ти си жеравът, от който извадих стрелата.

Тя му се усмихна тъжно.

— Всички ние сме господарката, Джордж. Аз съм твоят жерав, а ти си моят — тя въздъхна. — И всички ние сме и вулканът. Историите се променят, помниш ли? Променят се в зависимост от това кой ги разказва.

— Кумико…

— Преди малко не се изразих правилно — тя нежно изтри саждите от бузата му. — Ти действително ме познаваш, Джордж, и аз те моля да ми простиш за това познание. То те въведе в погрешната история и тя ще те погълне цял — и после тя повтори одевешните си думи, думи, пълни с тъга, но и с копнеж. — Всеки има нужда от прошка, любов моя. Всеки.

Джордж не сваляше очи от нея, а тя посегна към гърдите си и с нокътя на показалеца си прокара линия надолу по кожата си. Кожата се раздели като земна пукнатина и се разшири, докато отдолу се видя сърцето й, биещо, живо. Кумико хвана ръката на Джордж и я насочи към сърцето си.