Читать «Жената жерав» онлайн - страница 133

Той лети в пространството извън пожара, спуска се полека надолу като падаща стрела.

Но дори в съня си той знае.

Една дълга шия, увенчана с алена корона, две златни очи се обръщат да го погледнат един-единствен път, очи, също пълни със сълзи.

„Сълзи на тъга“, мисли Джордж. „Сълзи на бездънна скръб.“

И той изведнъж се уплашва.

Полетът продължава надолу. Земята се приближава. Джордж докосва с нозе тревата, влажната й хладина е като балсам за кожата му, която — той сега си спомня — е обгорена и опъната от болка.

Докато го полагат нежно на земята, той дълго и тежко простенва.

Той вика, той плаче.

Той скърби.

Докато дълги бели пера не изтриват сълзите му, не галят челото и слепоочията му, не го обвиват в мека, мека белота.

Той копнее сънят му да свърши.

Той копнее сънят му никога да не свършва.

Но той свършва.

— Джордж?

Той примигна и отвори очи, почти в същата секунда започна да трепери неудържимо. Лежеше гол върху заскрежената трева в задния си двор.

— Джордж? — отново го повика гласът.

Той вдигна очи. Кумико. Коленичила в тревата, а той е легнал в прегръдките й. Тя беше все така по нощница, но явно не усещаше студа.

— Как успяхме да…? — попита той и веднага се закашля, плюейки тревожни катраненочерни храчки.

Когато я погледна отново, очите й бяха златни.

И пълни със сълзи.

Джордж усети как нещо заседна в гърлото му, но този път не беше виновен димът.

— Познавам те — каза той и това не беше въпрос.

Тя бавно кимна.

— Да, познаваш ме.

Той докосна изцапаната й със сажди буза.

— Защо си тъжна тогава? — прокара палец по брадичката й. — Защо винаги си толкова тъжна?

Чу се трясък и двамата погледнаха към къщата. Пламъците бяха обхванали изцяло покрива, изяждайки дома на Джордж с ужасяваща ярост.

— Плочките — изкашля той тихо. — Ще трябва да ги направим наново.

Но Кумико не отговори и Джордж прокара длан по бузите й, за да изтрие потеклите сълзи…

… както перата бяха изтрили неговите сълзи…

… и каза:

— Кумико?

— Трябва да ми простиш, Джордж — отвърна тя тъжно.

— За какво? Аз съм този, който има нужда от прошка. Аз съм онзи, който…

— Всеки има нужда от прошка, любов моя. Но безброй години не се намери никой, който да предложи опрощение на мен — златните й очи пламнаха, но може би просто отразяваха пожара зад тях. — Докато не открих теб, Джордж — продължи тя. — Ти си онзи, който може. Ти си онзи, който трябва.

— Не разбирам — отвърна Джордж, все така в прегръдките й, все така легнал в скута й.

— Моля те, Джордж. Моля те. После ще си отида.

Джордж се надигна и седна, разтревожен.

— Как така? Не, не можеш да си отидеш. Аз тъкмо те намерих.

— Джордж…

— Няма да ти дам прошка. Не и ако това ще те накара да си отидеш.

Тя положи ръка на гърдите му, сякаш да го успокои. Очите й останаха приковани върху дланта й и това накара Джордж също да сведе поглед натам. Пръстите на Кумико се разпериха широко…

… и сякаш започнаха да се променят. Изпод тях изникна ветрило от пера, бели като луната, бели като светлината на звездите, бели като най-съкровено желание.