Читать «Нож от блянове» онлайн - страница 16

Същото не можеше да се каже за Ланасиет. С развети плащове, той и двестате му тарабонци вече препускаха след бягащите. Итуралд си представи, че чува лая им — като кучета по дирята на бягаща плячка.

— Според мен Ланасиет го видяхме за последно, милорд — каза Джалам, щом дръпна юздите до него.

Итуралд сви рамене.

— Сигурно, млади приятелю. Все едно — изобщо не съм си въобразявал, че тарабонците ще се върнат с нас в Арад Доман. А ти?

— Не, милорд — отвърна високият Джалам. — Но си мислех, че ще опази честта си в първата битка.

Итуралд вдигна далекогледа си към продължаващия бясната езда Ланасиет. Вече не се виждаше и едва ли щеше да му дойде умът, дето го нямаше. Една третина от частта му беше пометена, все едно че ги беше избила дамане. А беше разчитал на още няколко дни. Трябваше пак да промени плановете си, може би да промени и следващата си цел.

Изтласка Ланасиет от мислите си, обърна далекогледа към улицата, където бяха стъпкани селяните, и изсумтя изненадано. Не се виждаха никакви прегазени тела. Приятели и съседи сигурно бяха излезли да ги извлекат, макар че при битка в края на селото това изглеждаше почти толкова вероятно, колкото ако труповете сами се бяха вдигнали, след като конете ги бяха стъпкали.

— Време е да изгорим тия хубавички сеанчански складове — рече той.

Пъхна далекогледа в кожения калъф, вързан за седлото, нахлузи шлема и смуши Здравеняк надолу по склона. Джалам и другите го последваха в колона по двама. Коловозите от селски фургони и разровеният бряг издаваха брода през източния поток.

— А, Джалам! Кажи на няколко души да предупредят селяните да почнат да местят каквото там искат да спасят. Да почнат с къщите най-близо до лагера.

Щом пожарът можеше да плъзне в едната посока, със същата сила можеше и в другата. И сигурно щеше да стане точно така.

Всъщност той вече беше подпалил най-важния пламък. Най-мал-кото беше раздухал жаравата. Стига Светлината да го огрееше, стига никой да не се окажеше обзет от нетърпение или отчаян от прангите, наложени от Сеанчан над Тарабон, стига никой да не бе претърпял злополуките, които можеха да провалят и най-добре замисления план, то из целия Тарабон над двайсет хиляди мъже щяха да са нанесли удар като този, или щяха да го сторят до края на деня. А на другия ден щяха да го повторят. Единственото, което му оставаше сега, беше с бой да си пробие път назад, през над четиристотинте мили в Тарабон, без да щади кръвта на Заклетите в Дракона тарабонци, да събира своите и след това да прекоси наново равнината на Алмот. Стига Светлината да го огрееше, този пламък щеше да опари сеанчанците достатъчно силно, за да ги накара да го подгонят, изпълнени с гняв. С много, много гняв, надяваше се Итуралд. И тогава щяха да се напъхат главоломно в капана, който им беше поставил, преди да са разбрали за съществуването му. А ако не го подгонеха, поне беше отървал отечеството си от тарабонците и бе обвързал доманските Заклети в Дракона да се сражават за краля, а не срещу него. А ако усетеха капана…