Читать «Нож от блянове» онлайн

Робърт Джордан

Нож от блянове

(книга 11 от "Колелото на времето")

Пролог

Жарава по суха трева

С напредването на утрото слънцето удължаваше сенките на Галад и тримата му бронирани спътници, подкарали в лек галоп конете си по пътя, изпънал се през гъстия лес от дъбове, клен и липи, по повечето от които червенееха филизите на настъпващата пролет. Галад се опитваше да не мисли за нищо, но разни дреболии не преставаха да го тормозят. Цареше пълна тишина, нарушавана само от ритмичния тропот на конските копита.

Нямаше птица, която да изчурулика от клоните, нито катерица, която да изцвърчи. Твърде тихо бе в този ден за това време на годината, сякаш гората бе затаила дъх. Някога, много преди да възникнат Амадиция и Тарабон, това бе главен търговски път и дори и сега тук-там по здраво утъпканата жълтеникава глина личаха кръпки от древната каменна настилка. Самотната селска талига далеч пред тях, теглена от тътрещ се вол, бе единственият друг признак за човешки жи-вот. Търговията се бе изместила далече на север, фермите и селцата из Района се бяха стопили, а прочутите изоставени рудници на Еглар си оставаха изгубени сред високите хълмисти ридове, започващи на няколко мили на юг. Тъмни облаци, струпали се в тази посока, носеха закана за следобеден дъжд, стига бавното им настъпление да продължеше. Ястреб бе излязъл на лов по края на леса и разперил червени криле, кръжеше покрай дърветата. Както бе тръгнал на лов и самият алад. Ала в сърцевината, не по края.

Имението, дадено от сеанчанците на Еамон Валда, изникна пред очите му и той дръпна юздите; съжали, че не носи шлем, чиято каишка да затегне за оправдание. Трябваше да се задоволи със стягането на оръжейния колан, уж че се е смъкнал. Да носи броня нямаше смисъл. Ако утрото минеше, както се надяваше, все едно щеше да се наложи да смъкне нагръдника и ризницата. А ако нещата тръгнеха зле за него, бронята бездруго нямаше да му осигури повече защита от това бяло палто.

Имението — някогашна лятна резиденция на краля на Амадиция в дълбоката провинция — представляваше грамадна постройка със син покрив, обрамчена с боядисани в червено тераси, цял дървен палат с дървени вити кули по ъглите над каменна основа като нисък стръмен хълм. Пристройките, конюшни и складове, а и къщурките за ратаите и работилниците на занаятчиите се бяха сгушили по земята сред широката поляна, обкръжаваща главната сграда, но бяха не по-малко великолепни в сините си и червени багри. Около тях се мяркаха неколцина мъже и жени, дребни фигурки от толкова далече, играеха и деца под зоркия поглед на възрастните. Привидна обичайност там, където нищо не беше обичайно. Спътниците му седяха в седлата си, в лъснатите си до блясък шлемове и нагръдници, и го гледаха безизразно. Конете им тъпчеха нервно на място, сутрешната бодрост на животните още не беше се похабила след кратката езда от лагера.

— Разбираемо е, че премисляш, Дамодред — отрони Тром. — Обвинението е сурово и жлъчно, но…

— Нищо не премислям — прекъсна го Галад. Взел беше решението си още предния ден. Но все пак му благодари наум. Тром му даде нужния повод. Когато тръгна, те просто се бяха появили и поеха с него, без дума да кажат. Тогава като че ли нямаше място за приказки.