Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 24

Докато лавираше между масите, кравешките погледи на клиентите отново се насочиха към него и разговорите утихнаха. Той започна да кима енергично и да маха с ръка. Като по някакъв знак очите се отместиха и отново се разнесоха гласове. „Махането и кимането действат като вълшебна пръчица“ — каза си той.

Пред вратата на кухнята Джеръми спря и се заигра с очилата си с надеждата Дорис да е някъде наблизо и той някак си да я познае. Вратата се отвори и в залата се появи сервитьорка, по негова преценка на двайсет и няколко, висока и слаба като тръстика, с открито засмяно лице.

— Сядай някъде, човече — изчурулика тя. — След минутка съм при теб.

Той се намести удобно на една маса до прозореца и зачака. Значката на ревера й му каза, че името й е Рейчъл. Виждаше тези значки из целия град. Всички работници ли носеха такива? Дали не беше неписано правило хората да ги носят? Като кимането и махането с ръка?

— Да ти донеса ли нещо за пиене, скъпи?

— Може би капучино? — предложи наслуки той.

— Не, съжалявам. Но имаме кафе.

Джеръми се усмихна.

— Тогава едно кафе.

— Имаш го. Ако си гладен, менюто е на масата.

— Всъщност се питах дали Дорис Маклилън е някъде наблизо.

— Тя е отзад — отвърна момичето и лицето й светна. — Искаш ли да я извикам?

— Ако нямаш нищо против.

Тя се усмихна мило.

— Няма проблем, скъпи.

Той я проследи с поглед, докато стигна до летящата врата и изчезна навътре. След секунда една жена, сигурно Дорис, излезе и тръгна към него. Жената беше пълна противоположност на Рейчъл: около седемдесетте, ниска и набита, с някога руса, но сега оредяла бяла коса и бяла престилка, но без значка с името върху блузата си на цветя. Тя спря до масата, сложи ръце на кръста си и се усмихна.

— До-бре — каза, разделяйки думата на срички. — Ти трябва да си Джеръми Марш.

Той примигна.

— Познаваш ли ме?

— Разбира се. Миналия петък те гледахме в „Най-гледаното време“. Щом си тук, явно си получил писмото ми.

— Да, благодаря за него.

— И си дошъл да напишеш статия за нашите духове, нали?

Той вдигна ръце.

— Така изглежда.

— Много добре. — Акцентът й беше силен и тя произнесе последната дума като „д’ре“. — Защо не ме предупреди, че ще идваш?

— Обичам да поднасям изненади на хората. Понякога помага да получа по-точна информация.

— Д’ре — каза отново тя. Изненадата й явно бе преминала, тя издърпа стол и седна срещу него. — Имаш ли нещо против да седна? Предполагам, че си дошъл да говориш с мен.

— Но не искам да ти навличам неприятности пред шефа, ако трябва да работиш.

Тя погледна през рамо и извика:

— Хей, Рейчъл, смяташ ли, че шефът ще има нещо против, ако поседна за малко? Този човек иска да поговори с мен.

Рейчъл показа глава иззад вратата.

— Не мисля — отвърна. — Шефът няма нищо против разговорите. Особено ако са с такива красиви мъже.