Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 170

Изведнъж се сети къде да я намери.

Джеръми стискаше здраво волана. Пътуването му беше към края си, трябваше да се стегне, да се опита да възвърне самообладанието си. Но гърдите му бяха стегнати като в обръч, задъхваше се, както следобеда, когато сядаше на мястото си в самолета. Не беше за вярване, че денят му бе започнал в Ню Йорк с мисълта, че повече няма да види Лекси, а ето го сега в Бун Крийк по следите на невъзможна задача. Скоро напусна главната улица и сви по неосветения път. Опита се да познае каква щеше да бъде реакцията й, когато го види, но скоро се отказа.

Луната къпеше гробището със синкавите си лъчи и надгробните плочи проблясваха в мрака, огрени сякаш от вътрешна светлина. Високата желязна ограда придаваше призрачност на и без това наситената с готическа красота гледка.

Джеръми приближи и веднага откри колата й пред входа. Спря зад нея, излезе навън и се заслуша в пукането на изстиващия двигател. Листата зашумяха под краката му. Той пое дълбоко въздух, постави ръка върху автомобила на Лекси и усети топлината. Явно бе дошла скоро.

Мина през портата и първото нещо, което видя, беше сянката на голямата магнолия. Тръгна към нея, припомняйки си мъгливата нощ, когато бяха тук с Лекси и не можеха да видят пътя пред себе си. От близкото дърво се разнесе бухане на бухал и той забави крачка, но само за момент, после продължи бързо напред. Напусна пътеката и заобиколи една гробница. Вървеше бавно, за да не вдига шум. Скоро стигна до насипа и го изкачи. Луната висеше над него като окачена върху тъмен плащ. Внезапно му се стори, че чува тих шепот, спря за миг и усети как адреналинът му се качва. Тялото му се подготвяше за предстоящото, усещайки, че е тук, за да намери нея, за да намери и себе си. Само трябваше да изкачи малкия хълм и да стигне до гроба на родителите й.

Времето беше дошло. След миг щеше да я види, тя него — също. Финалът на драмата щеше да се разиграе тук, където бе започнала.

Лекси стоеше точно там, където предполагаше, че ще я намери. Окъпано в сребриста светлина, лицето й сияеше. В очите й горяха виолетови пламъчета. Беше с шал и черни ръкавици — и ръцете й в ръкавиците приличаха на сенки. Говореше тихо нещо, но Джеръми не можа да разбере думите. Тя спря внезапно и вдигна очи към него. Погледите им се срещнаха и останаха вплетени един в друг за един дълъг момент. Лекси изглеждаше вцепенена. Мина време, докато се съвземе. Отмести поглед и отново се загледа в гробовете пред себе си. Нямаше как да разбере какво си мисли тя в този момент. Изведнъж почувства, че е направил грешка с идването си тук. Тя не го искаше. Гърлото му се сви болезнено. Беше готов да си тръгне, когато забеляза усмивка на устните й.

— Знаеш ли, не бива да зяпаш по този начин — каза тя. — Жените обичат загадъчните мъже.

Облекчение се разля по цялото му тяло. Той се усмихна и направи крачка напред. Приближи към нея и сложи ръка на кръста й. Вместо да се отдръпне, тя се притисна в него. Дорис се оказа права.

Той си беше у дома.

— Не — прошепна в косата й той. — Жените обичат мъжете да ги следват не само до края на света, но дори и до Бун Крийк, ако се наложи.