Читать «Светлинка в нощта» онлайн - страница 166

— Какво общо има това с темата?

— Жените обичат приказките. Не всички, разбира се, но повечето от тях израстват с мечтата да намерят мъж, който би рискувал всичко заради тях, да се жертва за любовта си дори и да бъде наранен. — Тя спря и се замисли за момент. — Обожават такива жестове, какъвто направи ти, когато отиде да я търсиш във вилата. Това беше причината тя да се влюби в теб.

— Тя не е влюбена в мен.

— Разбира се, че е влюбена.

Джеръми беше готов да отрече, но само поклати глава.

— Така или иначе, вече няма значение. Тя ще се омъжи за Родни.

Дорис се усмихна леко.

— Няма такова нещо. Но преди да си помислиш, че ти го е казала, за да те отблъсне от себе си, искам да те уверя, че причината е друга. Целта е била да ти покаже, че ето — ти си заминаваш, но тя няма да лежи будна по цели нощи и да чака да я потърсиш. — Дорис замълча, за да му даде възможност да осъзнае чутото, после добави: — Но не мисля, че си й повярвал, нали?

Той се замисли над думите й. Спомни си какво бе казала Лекси за Родни, когато говориха за него. И внезапно осъзна, че наистина не й бе повярвал.

Дорис се пресегна през масата и хвана ръката му.

— Ти си добър човек, Джеръми. И заслужаваш истината. Ето защо дойдох при теб. — Пусна ръката му и стана.

— Трябва да гоня влака. Ако не се върна тази вечер, Лекси ще заподозре нещо. Не искам да знае, че съм идвала при теб.

— Толкова път за един ден! Трябваше да ми се обадиш по телефона.

— Можех. Но исках да те гледам в очите, докато говорим.

— Защо?

— Исках да разбера дали и ти я обичаш.

Тя го потупа по рамото, после тръгна към коридора и взе чантата си.

— Дорис — повика я той.

— Да? — обърна се към него тя.

— Намери ли отговора, на който се надяваше?

Тя се усмихна:

— Въпросът е дали ти си го намерил.

22.

Джеръми започна да обикаля стаята като луд. Трябваше да помисли, да разгледа всички възможности, преди да предприеме нещо.

Прокара ръка по косата си и поклати глава. Нямаше време за колебания. Не и след като знаеше истината. Трябваше да се върне. Да хване първия полет и да я намери. Да говори с нея, да се опита да я убеди, че когато й призна любовта си, беше сериозен като никога досега. Да й каже, че не може да живее без нея и ще направи всичко необходимо, за да са заедно.

И преди застаналата на тротоара Дорис да намери такси, той вече набираше номера на аерогарата. Оттам го оставиха да чака цяла вечност. С всеки момент раздразнението му растеше. Най-после го свързаха и той научи, че последният полет до Райли е след деветдесет минути. Дори и в хубаво време не беше сигурен, че ще хване веднага такси и ще успее, но искаше да опита, иначе трябваше да отложи пътуването си за утре.

Втурна се към гардероба, извади сака, хвърли вътре дънки, две ризи, чорапи и бельо, облече якето, пъхна мобилния телефон в джоба, грабна зарядното и се огледа. Лаптоп? Не, нямаше да има нужда от него. Какво друго?

О, да. Хукна към банята и провери тоалетния си несесер. Сети се за самобръсначката и четката за зъби и ги взе. Угаси лампите, изключи компютъра и грабна портфейла. Установи, че има достатъчно пари да стигне до летището. Засега това беше достатъчно. Забеляза дневника сред другите книжа. Измъкна го и го сложи в сака, отново се огледа, но накрая махна с ръка. Нямаше време за повече. Грабна ключовете от масата до вратата, огледа се за последен път, излезе, заключи и хукна по стълбите.