Читать «Възмездие» онлайн - страница 12

Вече е невъзможно, разбира се.

Утре го погребват.

9 декември 1735 година

I

Господин Дигуид дойде при мен тази сутрин. Почука, почака да го поканя и после се приведе, за да влезе в стаята, защото господин Дигуид, освен че е плешив, с изпъкнали очи и осеяни с вени клепки, е висок и кльощав, а вратите в имението са по-ниски, отколкото бяха у дома. Икономът се движеше прегърбен и походката му подсилваше впечатлението, че тук се чувства неудобно, като риба на сухо. Работеше при татко, откакто се помнех, откакто семейство Кенуей се установило в Лондон, и като всички нас, дори повече от всички нас, се бе сраснал с Куин Ане Скуеър. Страданието му се допълваше от чувство за вина, че в нощта на нападението не е бил вкъщи, а в Херефордшър. С кочияша бяха заминали по работа и се върнаха на другата сутрин.

— Надявам се да ми простите, господин Хайтам — каза ми той по-късно с бледо и изпито лице.

— Разбира се, Дигуид — отвърнах аз и не знаех какво още да кажа. Не се чувствам удобно да изричам фамилното му име; някак си ми нагарча в устата. Затова добавих само: — Благодаря.

Тази сутрин мъртвешкото му лице изглеждаше също толкова посърнало и аз разбрах, че не ми носи добри новини.

— Господин Хайтам — подхвана той.

— Да… Дигуид?

— Много съжалявам, господин Хайтам, но от Куин Ане Скуеър пристигна съобщение. Баретови не искат никой от семейство Кенуей да присъства на погребението на младия господин Томас. Изрично настояват да не ги безпокоим.

— Благодаря, Дигуид.

Той се поклони леко и тъжно и на излизане наведе глава, за да не се блъсне в ниската рамка на вратата.

Аз постоях малко, втренчен в празното пространство, докато Бети дойде да ми помогне да съблека погребалния костюм и да облека всекидневния.

II

Един следобед преди няколко седмици бях под стълбището и си играех в късия коридор, който отвеждаше от стаята на прислугата към залостената врата на килера, където се съхраняваха семейните ценности — сребърни прибори, виждащи бял свят само в редките случаи, когато мама и татко посрещаха гости, накитите на мама и някои книги, които татко смяташе за безценни, незаменими. Ключът за катинара на килера беше винаги у него. Виждал съм го да го поверява само на господин Дигуид, и то за кратко.

Обичах да играя в коридора, защото тук рядко се мяркаше някой — тоест не ме безпокояха бавачки с нареждания да стана от мръсния под, защото ще си протъркам панталоните на коленете. Нямаше добронамерени прислужници, които да ме заговарят любезно и да ме разпитват за уроците ми и за несъществуващите ми приятели. Нямаше опасност да се натъкна и на мама и татко, които да ми кажат да стана от мръсния под, за да не си протъркам панталоните, а после да ме заразпитват за уроците ми и за несъществуващите ми приятели. Или още по-зле — на Джени, която да ме изгледа презрително и ако играя с войничета, да се опита да ги срита.