Читать «Възмездие» онлайн - страница 14

— Да, сър — съгласих се аз. Настъпи дълго мълчание, по време на което наблюдавах как господин Бърч строява извънредно внимателно двама лейтенанти до командира. Тишината ставаше все по-неловка и накрая аз попитах, по-скоро за да я наруша, отколкото от желание да обсъждам неизбежното: — Сър, за сестра ми ли искахте да говорим?

— Четеш ми мислите, млади господине! — засмя се господин Бърч. — Баща ти е добър учител. Виждам, че те е научил да разпознаваш коварството. Освен всичко друго, разбира се.

Не бях сигурен какво точно има предвид и замълчах.

— Как вървят уроците по сабя? — попита господин Бърч.

— Много добре, сър. Напредвам с всеки изминал ден. Така казва татко — отвърнах гордо.

— Отлично, отлично. А обяснявал ли ти е баща ти целта на обучението? — поинтересува се той.

— Татко казва, че истинското ми обучение ще започне, когато навърша десет години — отговорих.

— Питам се какво ли ще научиш тогава — сбърчи чело господин Бърч. — Наистина ли не знаеш? Никаква представа ли нямаш?

— Не, сър. Знам само, че ще ми покаже път, който да следвам. Кредо.

— Ясно, ясно. Колко вълнуващо! Но никога не ти е обяснявал нищо за това кредо?

— Не, сър.

Забележително! Обзалагам се, че изгаряш от нетърпение. А дал ли ти е баща ти истинска сабя, с която да се упражняваш, или още използваш дървени тояги?

Настръхнах.

— Имам сабя, сър.

— Ще ми я покажеш ли?

— Пази се в игралната стая, сър. В тайник, до който само аз и татко имаме достъп.

— Само ти и баща ти? Искаш да кажеш, че и ти го отваряш?

Изчервих се, благодарен, че в приглушената светлина в коридора господин Бърч няма да забележи смущението ми.

— Искам да кажа, че знам къде е сабята, сър, а не че знам как да я взема — уточних.

— Разбирам — усмихна се господин Бърч. — Тайник, а? Зад рафтовете с книги?

Лицето ми явно ме издаде. Той се засмя.

— Не бой се, ще опазя тайната ти.

Погледнах го.

— Благодаря, сър.

— Няма защо.

Той стана, взе бастуна си, изтупа прахоляка — истински или въображаем — от панталоните си и се запъти към вратата.

— А сестра ми, сър? Нищо не ме попитахте за нея.

Той спря, позасмя се тихо и ме погали по главата, разчорляйки косата ми. Хареса ми. Сигурно защото и татко често правеше така.

— Не е необходимо. Ти ми каза всичко, което исках да разбера, господин Хайтам. Знаеш за красивата Дженифър по-малко и от мен, а вероятно така е редно. Жените трябва да остават загадка за нас, нали, господин Хайтам?

Нямах ни най-малка представа за какво говори, но все пак се усмихнах, а после въздъхнах облекчено, когато коридорът отново опустя.

III

Скоро след този разговор с господин Бърч на път за спалнята си минавах край кабинета на татко и чух разгорещени гласове — татковия и на господин Бърч.

За да не ме забележат, потърсих укритие по-далеч от вратата, откъдето обаче не чувах думите им. Но след минута се поздравих за благоразумието, защото вратата се отвори рязко и господин Бърч излезе с бърза крачка. Беше ядосан — гневът се четеше ясно по цвета на лицето му и в разискрените му очи — но щом ме видя, се поопомни.