Читать «Възмездие» онлайн
Оливър Боудън
Оливър Боудън
Възмездие
Пролог
Не го опознах. Не го опознах истински. Мислех си, че го познавам, но едва когато прочетох дневника му, осъзнах колко съм се лъгал. Вече е твърде късно. Късно е да му кажа, че съм сгрешил. Късно е да му кажа, че съжалявам.
Първа част
Откъси от дневника на Хайтам Е. Кенуей
6 декември 1735 година
I
Преди два дни трябваше да празнувам десетия си рожден ден в дома ни на Куин Анс Скуеър. Рожденият ми ден обаче отмина без тържества; имаше само погребения, а домът ни прилича на почернял изгнил зъб сред високите бели къщи край площада.
Отседнали сме в едно от именията на баща ми в Блумсбъри. Къщата е хубава и макар семейството ми да е погубено, а животът ни — съсипан, поне за това трябва да сме благодарни. Ще останем тук като зашеметени изгубени духове, докато бъдещето ни се проясни.
Огънят погълна дневниците ми и сега сякаш започвам наново. В такъв случай навярно трябва да се представя. Казвам се Хайтам — арабско име на английско момче, родено в Лондон и допреди два дни живяло идилично, далеч от градската мизерия. От площада виждахме мъглата и пушека, надвиснали над реката, и като всички други усещахме вонята, която бих могъл да опиша само като „мокър кон“, но не се налагаше да газим през смрадливите реки, извиращи от работилниците, касапниците и задниците на животните и хората. Отровните отпадъчни води, развъдник на болести — дизентерия, холера, полиомиелит.
— Побързайте, господин Хайтам. Ще пипнете магарешка кашлица!
Когато прекосявахме поляните към Хемпстед, бавачките ми ме дърпаха настрани от бледите клетници и закриваха очите ми да не виждам недъгавите деца. Болестта ги плашеше най-много. Защото, предполагам, болестта е глухоняма; няма как да я подкупиш, оръжия не я ловят и не свежда глава нито пред богатството, нито пред общественото положение. Тя е неумолим противник.
И разбира се, напада без предупреждение. Затова всяка вечер ме преглеждаха за признаци на шарка или морбили и докладваха на мама, че съм невредим, когато идваше да ме целуне за лека нощ. Аз бях от щастливците, както виждате, които имаха майка да ги целуне за лека нощ и баща, който да ги завие в леглото. Той обичаше мен и Джени — моята полусестра — и ми разказваше за богатството и за бедността, за щастливата ми звезда и за отговорността да мисля за другите; наемаше учители и бавачки, които да ме обучават и да се грижат за мен, за да стана доблестен и достоен мъж. Бях щастливец. Не бях като децата, който работят на полето и в заводите или чистят комините.
Понякога се питах обаче дали имат приятели, тези, другите деца. Представях си, че имат и — знаех, разбира се, че не бива да им завиждам, защото моят живот е много по-удобен от техния — им завиждах само за едно, за приятелите им. Аз нямах приятели, нямах и братя и сестри на моята възраст. Защо не завързвах приятелства ли? Е, бях срамежлив. Имаше и друга пречка — разбрах за нея още когато бях на пет.
Беше следобед. Именията край Куин Ане Скуеър бяха построени нагъсто и често виждахме съседите си — или на площада, или в задните им дворове. От едната страна на нашата къща живееше семейство с четири момичета — двете бяха горе-долу на моята възраст. По цели часове скачаха на въже и играеха на сляпа баба в градината и аз ги чувах в стаята, където учех под зоркия поглед на наставника ми — стария господин Флейлинг. Той имаше гъсти вежди и навика да си бърка в носа, да разглежда внимателно находката, издълбана от дебрите на ноздрите му, и тайничко да я изяжда.
