Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 359

Татко се изправи и се затутка с портфейла си, но г-н Стейнър остави пари на масата.

— Ще ви заведа при него — каза баща ми и се насочи към вратата.

— Такъв проницателен млад човек — каза д-р Лезандър, застанал между мен и изхода, — с такава териерска целеустременост, нали така? Да намериш едно зелено перо и да преследваш уликата докрай? Възхищавам ти се, Кори, наистина!

— Д-р Лезандър? — имах чувството, че гърдите ми са пристегнати от железни обръчи. — Определено искам да си ида у дома.

Той направи две крачки към мен. Отстъпих две назад.

Ветеринарят спря, наясно, че има власт над мен.

— Аз пък искам зеленото перо. Знаеш ли защо?

Поклатих глава.

— Защото това, че е в теб, разстройва г-ца Соня. Напомня й за миналото, а тя не го желае. Миналото трябва да остане зад нас, Кори! Светът трябва да продължи да се върти и трябва да остави миналото на мира, не си ли съгласен?

— Ами аз…

— Но не, точно като това зелено перо, миналото изниква пак и пак, и пак. Трябва да бъде разровено и разпръснато на всеобщо обозрение. Миналото трябва да бъде изложено пред хората, та всеки, който се мъчи да не потъне в тази кал, да плаща цената отново и отново. Не е честно, Кори, не е редно. Разбираш ли?

Не разбирах. Някъде по пътя на мисълта, влакчето му бе дерайлирало.

— Ние бяхме уважавани — каза д-р Лезандър с блеснал трескав поглед. — Имахме чест. Имахме гордост. А виж света сега, Кори! Виж в какво се е превърнал! Ние знаехме правилната посока, но те не успяха да ни помогнат да насочим света натам. И виж сега какво те заобикаля. Хаос и вулгарност от всички страни. Близки съешавания и съвкупления, на каквито дори и животни не биха се отдали. Знаеш ли, че имах шанса да съм лекар на човешки същества? О, да. Много пъти. И знаеш ли, че бих предпочел да коленича в калта и да се погрижа за една свиня, вместо да спасявам човешки живот? Понеже това е, което мисля за човешката раса! Това е, което мисля за лъжците, които ни обърнаха гръб и потъпкаха честта ни! Това е, което… което… което мисля! — той вдигна чашата с колито и я метна на пода, където тя се срещна с плочките близо до десния ми крак и се разби на парченца със звук като изстрел.

Тишина.

След малко г-жа Лезандър се обади от горния етаж:

— Франц? Какво се счупи, Франц?

Мозъкът му, помислих си.

— Говорим си — каза й д-р Лезандър, — просто си говорим, нищо повече.

Чух стъпките й да отекват тежко по пода и тя отстъпи. След това над главата ми се разнесе стържене.

А няколко секунди по-късно засвири пианото.

Песента беше „Бютифул Дриймър“. Г-жа Лезандър всъщност се оказа наистина талантлива пианистка. Имаше подходящите ръце, както бе казала г-ца Синьогласна. Чудех се дали има и ръце, достатъчно силни да увият тел за балиране около гърлото на човек и да го удушат. Или ветеринарят го бе сторил, докато съпругата му свиреше същата мелодия в кабинета горе, а папагалите крещяха и пищяха от спомена за бруталното насилие?

— Двайсет и пет долара на седмица — каза д-р Лезандър. — Но трябва да ми донесеш зеленото перо и никога, никога не бива да говориш за него с г-ца Соня Глас. Миналото е мъртво. Трябва да си остане погребано, където му е мястото. Съгласен ли си, Кори?