Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 24

Мисля, че татко винаги е вярвал, че всички хора са по природа добри, дори в дълбините на душите си. Това убийство бе разклатило самите основи на вярата му и ми се струваше, че убиецът бе оковал баща ми към онзи ужасен миг във времето така здраво, както жертвата си — към волана на колата. Затворих очи и се молех за татко, и да успее той да намери пътя си към повърхността в мрака.

Март отмина като агънце, но делото на убиеца стоеше недовършено.

3.

Нашественикът

Животът се върна към обичайното, както се случва обикновено.

В първия съботен следобед на април, докато дърветата се разлистваха и цветята се надигаха от затоплилата се пръст, аз седях между Бен Сиърс и Джони Уилсън, обкръжен от пищящите орди, а Тарзан — Гордън Скот, най-добрият съществувал някога Тарзан! — забиваше ножа си в корема на крокодила и кръвта пръскаше яркочервена в „Истман Колор“.

— Видя ли? Видя ли! — продължаваше да повтаря Бен, ръгайки ме в ребрата.

Разбира се, че бях видял. Имах очи, нали? Започваше да ми се струва, че ребрата ми нямаше да доживеят до късометражния „Тримата смешници“ между двата филма.

„Лирик“ беше единственото кино в Зефир. Построили го през 1945-а, след Втората световна война, когато синовете на Зефир са марширували — или докуцуквали — до дома и са си търсили забавления, с които да прогонят кошмарите на свастиката и изгряващото слънце. Тогава някой достоен баща на града е бръкнал в джобовете си и е купил архитект от Бирмингам, който е начертал проекта и е размерил метража на празното място, където преди това се издигал складът за тютюн. Тогава, разбира се, не съм се бил родил, но г-н Долар може да разкаже цялата история. И така се издигнал дворец с циментови ангели и в съботните следобеди ние, дяволчетата от класата на простолюдието, посипвахме седалките на киното с пуканките си и с бонбони и ги заливахме с „Ю-Ху“, а за няколко часа родителите ни си поемаха необезпокоявано дъх.

Тъй или иначе ето ни мен и приятелчетата ми, събота следобед в киното, гледаме „Тарзан“. Вече не помня защо Дейви Рей отсъстваше — мисля, че го бяха наказали, задето удари Моли Люджак по главата с борова шишарка. Докато бяхме в киното, навън по широкия свят спътници се отправяха в порой искри към открития Космос. Мъж с брада и пура дърдореше на испански от един остров до бреговете на Флорида, а кръвта от клането оцветяваше залива в червено. Плешив руснак блъскаше с обувка. Войници стягаха багажа си за пътуване до джунглата на име Виетнам. Атомни бомби гърмяха в пустинята и изпепеляваха макети на хора в имитациите на холове в къщите им. Нас не ни беше грижа за всичко това. То не беше магия. Магията витаеше в салона на „Лирик“ в събота следобед, на двойната прожекция, и ние се възползвахме напълно от възможността да се потопим изцяло в дебрите на заклинанието й.