Читать «Чуждо влияние» онлайн - страница 8

Чувам стъпки и отварям едно око.

— Нося ти нещичко — казва Ролинс. Протяга ми бутилка „Маунтън Дю“.

— Ах ти, проклет изкусителю — измърморвам.

След дълъг вътрешен спор решавам, че безалкохолното все пак е по-добре от кафе, а и че може би точно това ми е нужно, за да изкарам деня. Развинтвам капачката и отпивам дълга глътка.

Избърсвам уста с опакото на ръката си.

— Благодаря.

Ролинс свива рамене.

— Реших, че май имаш нужда от нещо такова, ако се съди по вида ти тая сутрин.

— Явно съм ти ясна като бял ден. Плъзнах се в Скоч Бекър в трети час. Днешният ден е доста скапан.

Ролинс ме поглежда угрижено. Той е единственият човек на света, който знае какво ми се случва. Когато му казах, направо полудя, още повече като разбра, че съм се вмъквала и в него, и то докато къпеше прикованата си към инвалидна количка майка, но откакто свикна с мисълта, невероятно много ме подкрепя.

— Добре ли си?

— Аха. Чух го да говори с Рандал Фриц. Готвеха си стратегията за купона довечера.

— Боже, колко вълнуващо — възкликва Ролинс.

— Именно — отвръщам. — Притесняваш ли се за довечера?

Ролинс захапва за миг обецата на устната си.

— Не.

— Да бе.

Той въздъхва.

— Май и аз съм ти като бял ден. Не че се притеснявам. По-скоро съм неспокоен. Ами ако никой не се обади в студиото? Ако се наложи цяла вечер сам да си говоря? Или се окаже, че хич не ме бива?

Подавам му да си пийне от бутилката. Пръстите му докосват моите, когато я поема, и по гръбнака ми преминава тръпка, колкото и изтъркано да звучи. Но факт е, че точно това се случва. Дръпвам ръка, надявайки се да не е забелязал.

— Като бял ден съм ти — повтаря той и ми връща бутилката.

— Така си е.

За вечеря има любимото ми: домашна пица със зелени чушки.

Гледам как баща ми и Мати свеждат глава за молитвата. Кръстчето, което виси от врата на Мати, онова — маминото, улавя светлината на стария полилей над масата. Донесен бе от мама както повечето неща вкъщи от един битпазар.

— Как мина операцията? — пита Мати, когато приключват с молитвата.

За мое облекчение, баща ми не навлиза в подробности, както прави понякога, когато коментира особено интересен случай. Много сериозно приема лекарската си клетва и никога не споменава имената на пациентите, но пък рядко се сдържа да не сподели колко гладко е минала дадена операция или как някоя от сестрите насмалко да оплеска всичко.

— Общо взето, както се очакваше — казва. — Надявам се решението на родителите да не се окаже прибързано.

Замислям се за бебенцето в реанимацията. Сърцето ми се свива от жал.

— А как беше в училище? — пита баща ми на свой ред.

Мати отваря уста, преди да успея да кажа нещо.

— Още в първия час ме свиха страшни менструални болки — простенва тя театрално. — Наложи се да ходя до сестрата, тя ми даде адвил и ме накара да си легна за малко.