Читать «Чуждо влияние» онлайн - страница 6

След време си върнах предишния цвят, така че сега е същият като на сестра ми. Дори разменям по някоя и друга дума с мажоретките. Но вече е друго. Щом веднъж надникнах зад кулисите, вече нямаше връщане назад, нямаше как да продължа да се заблуждавам, че тия хора заслужават вниманието ми. Но Ролинс бе до мен през цялото време. До ден-днешен.

— О, Вий, виж само! Наближава най-важното събитие на годината! — Той стисва ръката ми в престорено вълнение.

— Какво щастие — казвам и лицето ми се изкривява в гримаса.

Изненадана съм от дългата опашка ученици, които шумно се редят за билети. Мислех, че повечето хора ще се сетят за бала и за евентуален партньор едва в последния момент. Но като ги гледам как си шушукат с приготвените пари, ми хрумва, че вероятно чакат тая тъпа вечер от цели седмици, ако не и месеци.

Бал.

Отврат.

Каня се да подмина масата и да си ида при шкафчето, но един познат глас ме кара да замръзна на място.

Скоч Бекър.

Привел се е над масата и гледа похотливо към Саманта Филипс, която надзирава касата.

— Хей, Сам. Искаш ли да дойдеш с мен на бала? Приготвил съм ти нещо далеч по-хубаво от букетче виолетки. — Той се хваща за чатала и приятелчетата му от отбора прихват да се смеят.

Саманта прави отвратена физиономия.

— Дръж си го в гащите, Скоч.

— Ако размислиш, ми кажи — провлачва Скоч, обръща се и ненадейно се блъсва в мен.

Дъхът му мирише, все едно е ял кифла с лук за закуска. Или е забравил да си измие зъбите. Стомахът ми се обръща.

— Хей, Вий, остави ме на мира най-после — процежда той с гадна усмивчица. — Вече ти дадох един шанс.

— Да ти го начукам — изсъсквам.

— Ще ти се — отвръща Скоч. Приятелчетата му се разхилват.

Усещам ръката на Ролинс на кръста си. Привежда се и прошепва в ухото ми:

— Давай, Вий. Да вървим.

Оставям го да ме изведе от тълпата подхилващи се футболистчета.

— Задник — чувам го да мърмори, докато се отдалечаваме.

Втора глава…

В часа по английски се случва нещо странно.

Както госпожа Уингър си стои пред дъската и пише определението на думата „мотив“ на бялата дъска, в следващия миг просто… я няма.

Всичко изчезва. Не че съм заспала. Все още усещам, че съм там, но някак си вече не съм. Нося се в огромно черно море. Дочувам глухи звуци и оттук-оттам дори схващам по някоя и друга дума. Времето ту ускорява, ту забавя ход. Минават минути или може би цял час. Не мога да преценя. А после отново се озовавам на стола, пред тетрадката, със записаното до средата определение на „мотив“ с лилаво мастило.

Оглеждам се дали някой е забелязал нещо странно. От другия край на стаята Саманта ме гледа втренчено. Тя най-добре от всички би могла да усети, ако се държа по-особено. Та нали преди онзи злополучен бал в десети клас правехме всичко заедно, като се започне от лакирането на ноктите на краката на черно-бели райета до лудите танци на фона на Лейди Гага върху леглото ми.

Не ми е проговаряла и думичка от пожара, който избухна по време на купона у тях миналата есен. Дори колкото да ми благодари, че я измъкнах, преди пламъците да я погълнат. Само дето, неспособна да я извлека, сама бях припаднала, та се бе наложило Ролинс да спаси и двете ни.