Читать «Забравените» онлайн - страница 217
Дейвид Балдачи
— Джули — стисна ръката му тя. — Сега не сме на служба.
— Джули — кимна той.
— А Диас?
— Колумбийците прибраха тялото й. Ще я погребат с почестите, които заслужава.
— А Мечо?
— Отърва се с няколко драскотини, също като мен.
— Господи, Джон! — възкликна тя, оглеждайки бинтованите му крайници. — Съвсем бях забравила, че и ти си ранен!
— Дребна работа. Няколко нови белега в колекцията.
— Кажи ми, че хванаха Лампърт, моля те! Последното, което помня, е, че го видях да бяга с белезници на ръцете.
Пулър се поколеба.
— Ще ти кажа истината само ако се закълнеш, че няма да я споделяш с никого — рече той. — Не искам да сринеш кариерата си.
— За какво говориш?
Пулър огледа снопчето маркучи, които бяха прикрепени към тялото й близо до ключицата.
— Включили са те на морфин — отбеляза той. — Срещу болките.
— Мисля, че си прав — кимна тя.
— Но морфинът се отразява на паметта ти.
— Възможно е. Говорехме за Лампърт, нали?
— Така ли?
— Джон!
— Лампърт реши да замине за чужбина.
— Успял е да избяга?! С яхтата си?
— Замина за България. Доколкото разбрах, ще остане да живее там за постоянно.
— Как е възможно това? Защо полицията не го е арестувала?
— Полицията закъсня малко. Използвахме помощната лодка на яхтата му, за да го откараме малко по-надолу по брега, а оттам го прехвърлихме на камион. Полицията е убедена, че е избягал. Поне аз така им казах…
Карсън го гледаше втренчено и мълчеше.
След известно време се размърда и от устата й се изтръгна тежка въздишка.
— Мисля, че морфинът наистина се отразява на краткосрочната ми памет — промърмори тя.
— Напълно те разбирам.
— Кога ще се махна от тук?
— След няколко дни.
— Ще дойдеш ли да ме видиш?
— Всъщност аз живея тук — отвърна той и махна към креслото до леглото, на което имаше одеяло и възглавница.
Тя му се усмихна мило.
— Какво стана с Диего и Матео?
— Прибраха се при своята
— А Рохас?
— Този път се измъкна, но скоро ще дойде и неговият ред.
Карсън изглеждаше доста развълнувана от новините и той успокоително погали ръката й. Броени минути по-късно морфинът подейства и тя затвори очи.
Пулър излезе в коридора и позвъни на брат си във военния затвор. Разказа му цялата история, пропускайки единствено участта на Лампърт в България.
— По дяволите, Джон — въздъхна Робърт Пулър. — Ще ти трябва поне още един месец отпуск, за да се възстановиш от последните няколко дни отпуск.
— Всъщност мисля да се връщам на работа — осведоми го Пулър.
— Какво ще докладваш на стареца?
— Още не съм решил.
— Няма ли да му кажеш, че сестра му е мъртва?
— Няма — отвърна след кратък размисъл Пулър.
— Мисля, че си прав.
Пулър реши да подари кученцето Сейди на момчетата и това решение се оказа удачно. Диего и Матео го обожаваха, а и то им отвръщаше с дълбока привързаност. Очертаваше се едно наистина дълго приятелство между тях. А той се надяваше, че смяната на квартала и животът далече от уличните банди ще им се отразят благоприятно. Бълок също обеща да ги наглежда.