Читать «Забравените» онлайн

Дейвид Балдачи

Забравените

(книга 2 от "Джон Пулър")

На леля Пеги, един ангел на тази земя, ако изобщо има ангели

1

Той имаше вид на човек, който се опасява, че тази нощ ще е последната в живота му. И то напълно основателно. Вероятността това да се случи беше петдесет на петдесет, но процентът можеше да се увеличи. Всичко зависеше от развоя на събитията в следващия час. Не биваше да допуска грешка през него.

Грохотът на двата мощни двигателя, които работеха на почти максимални обороти, раздираше нощната тишина. По това време на годината Мексиканският залив рядко беше толкова спокоен. Беше сезонът на ураганите, които ежегодно бушуваха над залива. Въпреки че няколко бури се зараждаха в открития океан, нито една не бе навлязла в залива. Милиони хора по крайбрежието се молеха този път да им се размине.

Корпусът от фибростъкло пореше гъстата солена вода. Корабчето беше достатъчно голямо, за да побере двайсетина души. Проблемът беше там, че пътниците на него бяха трийсет. Всеки от тях беше намерил за какво да се хване, за да не бъде изхвърлен зад борда. Когато толкова претоварен съд се движи с висока скорост, той не може да бъде стабилен дори в спокойно море.

Капитанът на мостика изобщо не мислеше за удобството на пътниците. Единственият му приоритет беше да останат живи. С едната си ръка придържаше руля, а другата лежеше върху ръчката на газта. Очите му загрижено следяха показанията на скоростомера.

Хайде, още малко! Знам, че можеш! Знам, че ще успееш.

Стрелката беше закована на трийсет и пет възела. Той плавно избута ръчката напред и скоростта се увеличи до трийсет и осем. Това беше почти всичко, което можеше да изцеди от двойката двигатели без прекомерен разход на гориво. Защото наблизо нямаше пристанища, от които би могъл да зареди.

Жегата беше трудно поносима въпреки полъха, предизвикан от движението на корабчето. Слава богу, че комарите бяха изчезнали — скоростта все пак вършеше своето, а и се намираха твърде далече от сушата. Капитанът местеше очи от човек на човек, но не за да ги разглежда. Интересуваше го бройката, макар че вече я знаеше. Екипажът му се състоеше от четирима моряци, които внимателно наблюдаваха „пътниците“ с автомати в ръце. В случай на бунт щяха да бъдат пет срещу един. Но пътниците не разполагаха с автомати. Един пълнител щеше да бъде повече от достатъчен за пълното им ликвидиране, а може би в него щяха да останат и още патрони. Освен това повечето от тях бяха жени и деца, защото такива се търсеха.

Не, капитанът не се тревожеше от бунт. Безпокоеше го разчетът на времето.

Той погледна светещия циферблат на часовника си. Решителният миг наближаваше. Бяха потеглили със закъснение. После навигационната система сякаш полудя и предварително начертаният маршрут изчезна от екрана в продължение на няколко късащи нервите минути. Разбира се, това доведе до сериозно отклонение от маршрута. Нямаше как да е другояче — безбрежният океан е еднакъв навсякъде, без обичайните отличителни знаци, които помагат за ориентация край сушата. Без електроника щяха да бъдат точно толкова безпомощни, колкото самолет с повредени навигационни прибори, попаднал в непрогледна мъгла. Изходът щеше да е катастрофален. За щастие, успяха да рестартират системата и да коригират курса. Капитанът здраво натисна ръчката на газта. Малко по-късно реши да вдигне допълнително оборотите, почти до максимума. Не откъсваше поглед от контролното табло — следеше налягането на маслото, количеството на горивото и температурата на двигателите. И най-дребната повреда в този момент би имала катастрофални последици. Беше изключено да търсят помощ от Бреговата охрана.