Читать «Забравените» онлайн - страница 216

В сандъка лежеше Питър Джей Лампърт. Овързан здраво, с лепенка на устата, упоен.

Щеше да се събуди след около шест часа, когато корабът щеше да е навлязъл дълбоко в залива и заобикаляйки най-южните части на Флорида, щеше да поеме дългото си пътуване през Атлантика със средна скорост от около десет възела в час. Около месец по-късно, преодолял приблизително седем хиляди и шестстотин морски мили, той щеше да пристигне в България.

Озовал се веднъж на българска земя, Лампърт нямаше да я напусне никога повече.

Сандъкът беше надеждно закрепен на борда и Мечо тръгна обратно по трапа, следван от някакъв невероятно як мъж. Дебелият му врат с изпъкнали вени беше с размерите на нормално мъжко бедро, а под навитите ръкави на ризата му се виждаха огромни лапи. Носеше капитанска шапка, а от устата му стърчеше голяма пура.

Двамата спряха на крачка от Пулър.

Мечо представи непознатия като свой приятел и капитан на кораба.

Очите на едрия мъж одобрително пробягаха по фигурата на Пулър.

— Мечо твърди, че имаш нещо за мен — изрече той.

— Десет бутилки — кимна Пулър и му подаде кашона.

Капитанът вдигна капака и надникна.

На лицето му изгря широка усмивка. Той прегърна кашона като бебе и внимателно го понесе обратно по трапа.

— Какво представлява този трийсетгодишен „Макалан“? — попита Мечо.

— Шотландско уиски — отвърна Пулър. — Изключително качество.

— Наистина ли е трийсетгодишно?

— Така казват.

— Как успя да го намериш?

— Наречи го малък подарък от многоуважаемия мистър Питър Лампърт.

— Взел си го от имението му? — зяпна от изненада Мечо. — Ченгетата не бяха ли там?

— Бяха, но гледаха на другата страна.

Мечо протегна ръка и Пулър я стисна здраво.

— Благодаря ти за всичко, което направи за мен.

— Надявам се да откриеш сестра си.

— Ще я търся, докато съм жив — бавно изрече Мечо.

— Е, поне няма вече да търсиш Лампърт.

— Прав си — мрачно се усмихна едрият мъж. — Винаги ще знам къде е.

След тези думи се обърна и тръгна нагоре по трапа. По средата на пътя се обърна и помаха.

Пулър му отвърна.

Секунди по-късно Мечо изчезна.

След час потегли и корабът. Последното плаване на Лампърт започна.

— Приятен път — промърмори Пулър и тръгна обратно към колата си.

97

Джули Карсън отвори очи. Първото, което видя, беше ярката светлина. А второто — Пулър, който седеше до болничното легло.

Той се приведе и хвана ръката й.

— Прескочих трапа — рече с дрезгав глас тя.

— Нито за миг не съм се съмнявал. Докторите казват, че за нула време ще бъдеш като нова.

— Докато нося униформа, не се е случвало да стрелят по мен. В замяна на това ме гърмят в момента, в който се окажа близо до теб.

— Нещо като риск на професията — кимна Пулър.

— Не се обиждай, но вече няма да прекарвам отпуските си с теб.

— Разбирам те много добре.

— Какво стана с Ландри?

— В ареста е. И пее като чучулига. Бълок беше решил да си подаде оставката, но след този удар може да се кандидатира и за губернатор.

— Значи той обра лаврите, а?

— Изобщо не ми пука, генерале.