Читать «По-неживи от всякога» онлайн - страница 22

— Нови басейни! (Блу)

— Павилион за поддържане на козината! (Клаудин)

— Храна в столовата, която да не като помия! (Айриш Еми)

— Тапети! — каза напевно чичо Влад.

— И парно — добави Лала. — Освен това искат момче и момиче да участват в националната им рекламна кампания.

— Клод и ти ще бъдете чудесни! — каза Блу и се подпря на крака на леглото ковчег. Терминаторът на червеи, слабичкият жълт папагал, подаде нос изпод леглото и клъвна няколко паднали по килима зрънца. Блу отчупи парченце сирене от каседилята и го размаха пред човката му.

— Недей! — викна Лала и дръпна сиренцето. — Има непоносимост към млечни продукти. Дай му от салатата.

Чичо Влад посочи с ръка подноса с недокоснатите сурови зеленчуци, който бе донесъл по-рано.

— Добре, че поне папагалът ги харесва — тихо рече той.

— Какво ще кажете за ново ателие за изкуства и занаяти? С шевни машини и ювелирни инструменти… — Клаудин рисуваше с нетоксични спирали за мигли черни и лилави сърчица върху едно бяло зайче.

В стомаха на Лала зейна яма с големината на пещера. Чакайте! — искаше да извика тя. — Първо трябва да спечеля! И намота един кичур коса около левия си зъб, сякаш отново бе на пет.

Влад сложи на рамото й ледената си ръка.

Тя се опита да диша по-бавно. Вдишваш през носа, издишваш през устата… Огледа думите на екрана на компютъра. На писането това му е неприятното, че все няма край. Изреченията винаги може да са по-добре оформени. Думите — по-лирични. Граматиката по-изрядна.

Блу подаде още едно парченце от салатата на Терминатора.

— Хайде, дай да го чуем. Ние ще ти кажем, ако не става.

— Побързай и ни го прочети — обади се и Клаудин и изглади с ръка гънките на миниатюрната оранжево-виолетова поличка от тюл с пайети, която бе направила за сестрата на Фуего, Калиенте.

Лала намали музиката и се покашля.

— Нали няма да ми се смеете?

— Не се мотай, ами чети, моля те — подкани я Айриш Еми.

Лала изпъшка.

— Добре, слушайте… — и започна да чете писмото на глас.

Здравейте, „Брижит Т’о“ и „Дали Спортс“,

Казвам се Лала. Съкратено от Дракулаура. Голям фен съм на обувките „Т’о“ и не се съмнявам, че много ще харесам спортните дрехи на „Дали“, но просто не съм особено атлетична. Но приятелят ми Клод играе в отбора по футбол. Има четири чифта маратонки. Три от тях са с нещо като шипчета на подметките, за да не се хлъзга, а последният чифт е за нощните кросове, когато има пълнолуние, и се налага да тича през гората и да се крие, за да не уплаши до смърт нормитата.

Ние учим в „Мърстон Хай“. Чували ли сте за него? Това е училището в Салем, щата Орегон, за което съобщиха по новините, защото си имаме чудовища. Пояснението е в случай, че госпожа Т’о не е чувала за нас (не защото е невежа, а защото живее във Франция, а допускам, че тази страна си има свои собствени новини). Знам, че ние ще сме най-подходящи за вашия конкурс за обединение.

Да вземем мен например — аз съм вампир. (Не се бойте, нищо няма да ви сторя. Прилошава ми само като погледна кръв. Това е самата истина.) А приятелят ми е върколак. А също и най-добрата ми приятелка, Клаудин. Приятели сме още с мумии, дъщерята на Франкенщайн, невидими хора, морски чудовища, една сирена, зомбита, една раздвоена личност, един наследник на Горгона и страшно много нормита (хора като вас — освен ако не криете нещо, ЛОЛ).

Доскоро ние, обществото на Регистрираните алдехидни дегенерати (или РАД), живеехме, като непрестанно се укривахме. Но през последните шест месеца излязохме от килерчето за обувки (схванахте ли шегата?) и се сляхме с нормитата в нашето училище. Досущ сме като вашите обувки, само че сме живи — или поне повечето от нас. :)

Много искаме да станем първото спонсорирано училище в Северна Америка. Ще сложим логото ви навсякъде. Ако ни спонсорирате, това ще ни помогне да обновим училището си, така че то да отговори на различните нужди на РАД, но това ще даде кураж и на други хора да живеят открито. О, и аз ще бъда забележителен водач.

Лала

P.S. Имам онзи модел затворени обувки от 2009 в тъмночервено. Трябва да помислите дали да не ги пуснете пак. Каишката на лявата ми обувка се скъса и просто умирам за нови. (Не буквално. Аз няма как да умра. Или поне — вече не. Още една причина, поради която от мен ще излезе чудесен водач.)