Читать «По-неживи от всякога» онлайн - страница 11

— Какво? — пак го попита тя, но този път с раздразнение. А после с въздишка: — Добре, но побързай.

Той удари с приятелите си юмрук в юмрук и повлече крака към паркинга с ентусиазма на човек, запътил се към кабинета на директора. Нямаше помахване, нямаше усмивки, нямаше разменени погледи. Нямаше намек, че дори познава Лала. Клод винаги се държеше на положение поне когато момчетата бяха наблизо. При все това пулсът й се ускори. Той винаги успяваше да развълнува сърцето й.

— Какво ти каза той? — попита Лала.

— Попитай го сама — намуси се Клаудин. — Той идва да види теб, не мен.

— Клод ли каза това? — удиви се Лала. — Пред другите момчета?

— Естествено, че не — отвърна Клаудин. — Каза, че трябва да си вземе от колата нещата за футбол. Но на всички ни е ясно какво означава това.

„Ура!“

Лала хвърли на Клаудин ключодържателя си „Принцеса Веган“ и тя го улови като букет.

— Да не сте посмели да пуснете климатика — извика тя след момичетата, които вече тичаха към джипа.

Когато най-после остана сама, тя се облегна с усмивка на багажника на синята кола на Клод. Една целувка идва насам!

— Какво ще кажеш за новата ми печка? — попита Лала и потупа нагорещения от слънцето капак, докато той вървеше към нея.

Клод сбърчи вежди, почти обиден.

— Старата да не би да се е развалила?

— Ти си моят топъл кожух — рече тя и махна капака заради топлината на гърдите му.

Както винаги, той се обърна назад, за да се увери, че никой не гледа, и едва тогава се притисна в нея.

— Толкова ли се срамуваш от мен? — попита Лала и се отдръпна от грубата му футболна тениска. Тя вдигна поглед, за да срещне очите му. По-жълти от тези на Клаудин, те приличаха на два горящи въглена.

— Не, не — каза той и прокара ръка по зеления гребен на главата си.

— Тогава защо не се държиш с мен пред хората така, както се държиш, когато сме само двамата? — попита го Лала. — Мелъди Карвър обича тайните ала Джекил и Хайд, не аз. Време е да дадеш на останалите момчета да разберат, че не се интересуваш единствено от това да подхвърляш онази пилешка кожа.

— Футболните топки се правят от свинска кожа.

— За малко да се хвана, пиле — пошегува се тя. — Но защо изобщо ги правят от кожа? Не може ли да използват синтетични материали?

Той сложи ръка върху устните й.

— Стига. След три минути имам тренировка. За футбол ли искаш да си говорим?

Лала го бодна с лявото си кучешко зъбче.

— Не.

— Добре. Защото съм ти донесъл нещо — каза той и бръкна в раницата си.

— Какво? Нямаше нужда да ми носиш нищо…

Той извади един правоъгълник, увит в алуминиево фолио.

Лала отстъпи назад.

— Повече няма да опитвам ужасните ти готварски експерименти! Онзи солен пудинг беше…

— Отвори го — пресече я той.

Тя разви фолиото и извади една снимка в рамка, на която Клод седеше в синьо кресло край буен огън. Стиснал коленете си с ръце, той се беше привел съсредоточено над шахматната дъска. Бялата царица висеше във въздуха на десетина сантиметра над дъската.

— Това беше преди девет месеца. В „Скривалището“. Помниш ли? — попита той свенливо.