Читать «Балада» онлайн - страница 98

— Джеймс — казах. — Мисля, че умирам.

Създай текстово съобщение

164/200

До: Джеймс

Всяка вечер танцуваме на хълма и свирим. Толкова се страхувах, че ще се досетиш, когато видиш оценките ми. Първият изпит, на който се провалям. Но вече не ме интересува.

От: Ди

Изпращане на съобщението: да/не

Съобщението ви не е изпратено.

Запазване на съобщението: да/не

Съобщението ви ще се пази 30 дни.

Джеймс

— Вътрешното светилище — каза Пол с благоговеен глас, докато чуках по вратата на Съливан.

Погледнах го смразяващо, но истината беше, че и аз бях дяволски любопитен. Първо, за да разбера какво иска Съливан от нас. И второ, за да видя как изглежда една учителска стая. Винаги съм си представял, че учителите идват да ни преподават сутрин, а после вечер се прибират в кутии за обувки и се пъхат под нечие легло, докато отново ни потрябват.

— Какво иска според теб? — попита Пол за стотен път, откакто получихме бележката, че той ни вика.

— Кой може да знае какво иска Съливан? — отвърнах аз.

Гласът му се чу отвътре:

— Отворено е.

Пол само ме погледна с опулените си очи, така че бутнах вратата и влязох пръв.

Да бъдеш в стаята на Съливан беше… странно. Защото изглеждаше като нашата стая. Същият стар, висок таван, боядисан в бяло, което не беше съвсем бяло („като изакано от пиле“, нарече го веднъж Пол, но го пренебрегнах, защото се предполагаше аз, а не той да бъде саркастичният), и тясното легло с чекмеджета, и скърцащият, протрит дървен под… Един прозорец гледаше към паркинга зад общежитието.

Най-голямата разлика в стаите беше, че Съливан си имаше малко кухненско помещение, залепено до банята. И още нещо — в нашата миришеше на „Доритос“, мръсни дрехи и обувки, а в неговата — на канела от запалената свещ на нощното му шкафче (съвсем според инструкциите на Марта Стюарт) и на цветя. На миниатюрната му кухненска маса имаше голяма ваза с маргаритки, която според мен беше източникът на цветното ухание.

С Пол погледнахме към маргаритките и после си разменихме изненадани погледи. Пич. Цветята бяха направо отвратително… красиви.

— Искате ли омлет? — попита Съливан от кухнята. Беше странно да го видим без учителската му униформа. Носеше черен суичър с качулка с надпис на „Джулиард“ и дънки, които изглеждаха подозрително модерни за учител, и държеше готварска шпатула в ръка. — Не мога да готвя нищо друго, освен омлет.

— Тъкмо вечеряхме — каза Пол. Изглеждаше леко уплашен — сякаш фактът, че май имаше вероятност Съливан да се окаже истински човек, и то не много по-възрастен от нас, го ужасяваше.

Приближих се към него и погледнах в тигана.

— Приличат просто на пържени яйца.

— Омлет е — настоя Съливан.

— И все пак приличат на пържени яйца. И миришат така.

— Уверявам те, това е омлет.

Дръпнах един от столовете край кръглата маса (всички бяха различни) и седнах. Пол побърза да последва примера ми.