Читать «Балада» онлайн - страница 96

— Мислех, че ми помагаш.

— Както и да е. Не ми обръщай внимание. Ще свирим ли?

— Ти решаваш — подкачих я аз.

— О, колко отдавна копнея за тези думи — не ми остана длъжна тя. Повдигнах ручилата в очакване Ноала да ми каже какво да правя. Този път наистина го почувствах — първо, нещо като пълна тишина, пронизваща тялото ми, и после, топлината на греещото в златно сияние вдъхновение, което протичаше през мен и излизаше от пръстите ми на дълги снопове. Мелодията, която свирех на пианото, се превърна в едно цяло в главата ми, в малка кутийка, която мислено можех да въртя на всички страни, за да видя как е направена, какво създава красотата й и къде можех да махна излишни ноти или да добавя, ако беше нужно, за да направя мелодията подходяща за гайдата.

Дъхът на Ноала пареше врата ми, а пръстите й бяха плътно допрени до моите, сякаш можеше да накара гайдата да свири за нея и да позволи на мелодията да излети навън. Чувах рефрените отпреди, сърцевината на мелодията, начина, по който можех да променя звученето й, за да компенсирам липсата на високите тонове на гайдата. Мелодията беше изпълнена с копнеж, задъхваше се, извиваше се, блестеше и ме болеше само като я свирех, защото заради това беше направена гайдата. Може би аз самият бях направен заради това. За да изсвиря тази песен с ухаещия на лято дъх на Ноала в лицето ми, с този покой и тишина в сърцето ми. В момента нищо не беше по-важно от тази музика.

Почти можех да чуя гласа на Ноала, тананикащ мелодията в ухото ми, и когато извъртях наполовина главата си, видях, че очите й бяха затворени и тя се усмихваше с най-красивата усмивка на света, а лицето й беше изпъстрено с лунички и грееше от щастие.

Това беше целият свят, този миг. Вятърът привеждаше златната трева надолу отново и отново, а само дълбоката чиста синева на небето над нас ни показваше, че сме тук, на земята. Без тежестта на ясното небе сигурно щяхме да се понесем в надвисналите бели облаци и да напуснем това несъвършено място.

Ноала отпусна ръце от мен и отстъпи назад.

Оставих гайдата да замлъкне напълно и се обърнах с лице към нея.

Бях на границата да кажа: „Моля те, нека сключим сделката. Не ми позволявай да кажа «не». Не ме оставяй да бъда падащ метеорит, изгарящ някъде в мрака“. Но изражението й ме спря.

— Не ме моли — каза тя. — Оттеглям предложението си. Не искам да сключвам сделка с теб.

Ноала

Това е моята есен, моят край на годината, моят отчаян спомен за лятото. Така й казвах кой съм аз. Толкова далеч съм от началото. Толкова исках всичко, толкова исках да бъда себе си, толкова исках нея. Това е моята есен, моят грях, моето спускане в красивия ад.

От „Златният език“: „Поемите на Стивън Касапина“

Когато се родих за пръв път, греех като пламък. Не си спомням първия си ученик, но помня, че картините му бяха огромни и жълти и че смъртта му беше бърза и насилствена.

Второто момче живя по-дълго. Мисля, че бяха почти шест месеца, но може би сега просто исках да се почувствам по-добре и споменът ми беше фалшив. Той ме желаеше толкова силно; сънищата, които му изпращах, и думите, които шепнех в ухото му, го измъчваха толкова много, че дори не изчака тялото му да го предаде. Внезапно изпитах глад по средата на нощта и когато го намерих, той висеше обесен като мъртво прасе в месарница.