Читать «Балада» онлайн - страница 90

Не можех да спра да мисля за това.

— Искам да сформирате групи от по четирима — провикна се Линет пред нас. — И двата класа сте приключили с четенето и гледането на „Хамлет“ и ще направите кратко обсъждане на пиесата. Ще наблюдавам участието ви в дискусията и ще осведомя мистър Съливан колко сте били активни, когато той си дойде този следобед. — Написа на дъската въпросите за обсъждането и се подготви да чете нашите теми, докато ние трябваше да се заемем с говоренето и каквото там беше, затова започнахме да тътрим чиновете си, за да ги оформим в кръг. Правехме го бавно и с удоволствие, защото личеше, че скърцането на металическите крака на столовете направо я побъркваше.

Нашата група се състоеше от мен, Пол, Ди и едно момиче от третия ред, което не изглеждаше особено въодушевено, че е попаднало в компанията на издънките от последната редица.

Казваше се Джорджия и свиреше на тромпет — опитах се да не използвам този факт срещу нея. Тя реши да поеме нещата в свои ръце и започна да чете въпросите от дъската.

— Добре. Първият въпрос. С кой герой от „Хамлет“ се идентифицирате най-много?

Погледнах настойчиво към Ди — с един от онези погледи, които не просто можеха да вцепенят човека, но и да прогорят дупки в тялото му — и казах:

— Офелия, защото никой не й казва какво, по дяволите, става и тя се самоубива.

Ди примигна.

Джорджия примигна.

Пол се разсмя.

Линет погледна от мястото си към нас с подозрение, защото — нека си признаем — когато пет минути след началото на обсъждането на пиеса, в която на практика всички измират или са умрели още от самото начало, се чуе истеричен смях, това определено привлича внимание.

— Времето ви е дадено за обсъждане, не за разговори — каза мисис Линет, втренчила поглед в нас. Понесе се към групичката ни със злокобни плавни движения като медуза. Очите й упорито отбягваха изрисуваните ми ръце.

— Ние обсъждаме. — Погледнах отново към Ди. — Тъкмо говорехме за последствията в реалния живот от липсата на комуникация между Хамлет и Офелия и какъв задник е Хамлет, че не обелва нито дума с нея за това какво изпитва.

Съливан щеше да оцени свободния ми анализ на материала — ей, поне си бях направил труда да прочета пиесата, нали? — но Линет ми се намръщи.

— Предпочитам да не използвате този език в класната ми стая.

Вдигнах очи към нея и се опитах да звуча, сякаш наистина ме интересува.

— Ще се постарая да си държа езика зад зъбите.

— Направете го. Сигурна съм, че мистър Съливан не позволява да говорите така в час. — Начинът, по който го каза, намекваше, че поставя въпросителна в края, сякаш всъщност не е сигурна в това.

Усмихнах й се.

Линет се намръщи още повече и отплава с медузестите си пипала към друга група.

Джорджия ме погледна, потупа с молив по тетрадката си и каза: