Читать «Балада» онлайн - страница 79
Маги Стийвотър
Но въпреки това тя беше като мен, защото беше
Мислех да попитам
Елинор беше поискала от човек да убие една от нас?
— Разчисти си сама — сопнах й се аз. — Не съм лешояд.
Тя побутна ципестото ходило с квадратния ток на ботуша си, погледът й беше изпълнен с отвращение.
— Не мога да го направя. Не можеш ли просто — направи небрежен жест с ръка, демонстрирайки съвършения си маникюр — да я накараш да изчезне с магия?
— Не знам. Никога досега не ми се е налагало да се отървавам от тяло на мъртва фея.
Жената присви очи при думата „фея“.
— Другият не каза така вчера. Просто обеща, че ще се погрижи, и когато погледнах назад, вече го нямаше.
Предпазливо попитах, макар да ме беше страх от отговора:
— Кого го е нямало?
—
— Не мога да ти помогна. Призови някого другиго. — Преди да каже нещо, се обърнах и се затичах, наполовина невидима, към потока от мисли, които усещах, че идват откъм общежитието.
— Уф, по дяволите — чух я да мърмори, когато изчезнах, оставяйки я сред гората, заобиколена от вихрушка сухи листа. А аз се разтворих напълно във въздуха за секунда.
* * *
Потънах в топлия, движещ се мрак на общежитието и се настаних на ъгъла на леглото на Джеймс. В другия край на стаята Кръглоликият похъркваше леко. Сигурно трябваше да избягам по-надалече, та ако тази луда жена се опиташе да призове друга фея, да не съм й подръка, но не исках да бъда сама. Фактът, че знаех, че не искам да съм сама, ме плашеше повече от самата самота.
Свих се невидима до Джеймс. Вместо да обвия ръце около раменете му или да разроша косата му, както щях да направя, ако му бях пратила аз съня, се сгуших на гърдите му, сякаш бях обикновено човешко момиче, което той обича. Сякаш бях Ди, която не го заслужаваше. Защото тя наистина не заслужаваше нито частица от него въпреки голямото му досадно его и нахаканото му държане на задник.
Джеймс потръпна зад гърба ми — тялото му го предупреждаваше за присъствието ми. Същества като мен не трябваше да бъдат тук, в неговия свят. Знам, че е глупаво, но от това ми се прииска да се разплача отново. Но не го направих, а приех видима форма, защото тогава той трепереше по-малко. Чаршафите му миришеха така, сякаш не бяха прани, откакто беше пристигнал, но миризмата на самия Джеймс беше приятна. Ухаеше на реалност и сила. Като кожата на гайдата си.