Читать «Балада» онлайн - страница 77

— Джеймс? — Ди звучеше изненадано. — Наистина си ти.

Няколко секунди не казах нищо. За миг беше ужасно болезнено да знам, че тя е от другата страна на телефона, споменът за думите й след нашата целувка ме прониза отново.

Трябваше да кажа нещо.

— Да… Странни неща стават тук.

Чух зова на нощна птица, пронизителен и ясен, идващ от съвсем близо. Не можех да кажа дали е иззад моя прозорец, или се чува през телефона откъм Ди. Гласът й беше тих.

— Тъкмо се канехме да си лягаме. Това е версията на „странните неща“ в момичешкото общежитие.

— Леле. Много опасно живеете. — Просто я попитай. — Ди, спомняш ли си, когато се сблъскахме един в друг на хълма? Помниш ли какво ме попита?

— Сигурно смяташ, че мозъкът ми е като на слон, за да помня оттогава. О. О. Онова.

— Да, за онова. Когато ме попита дали съм видял феите.

— Виждала ли си и други след това?

Дълга пауза. И после:

— Какво? Не. Господи, не. Защо, ти да не би да си видял?

Кожата ми още носеше аромата на летен дъжд и гора. Ноала. Въздъхнах.

— Не. Просто… ти добре ли си?

Тя се засмя леко — сладък, колеблив смях.

— Да, естествено. Искам да кажа… Всичко ми е наред. Нали така?

— Не знам. Аз те попитах.

— Тогава, да. Всичко е наред.

Гласът ми беше спокоен.

— И няма феи.

— Шшш.

— Защо шшш?

— Само защото те не са наоколо, това не означава, че ще се разхождам и ще крещя името им от покрива — каза Ди. — Всичко е наред — повтори тя.

Не казах нищо. Не бях сигурен какво да очаквам. Честно. Какво щях да правя, да я помоля да излезе навън? Въздъхнах и отпуснах глава на ронещата се стена.

— Просто исках да съм сигурен.

— Благодаря — каза Ди. — Това означава много за мен.

Погледнах в отражението си върху старите малки огледала на срещуположната стена. Джеймс от огледалото ми се намръщи, белегът му беше потънал в мрак, също като свъсените му вежди.

— Май е време да се прибирам — обади се отново Ди.

— Добре.

— Чао.

Затворих телефона. Тя не ме попита дали аз съм добре.

Ноала

Сред хаоса на мислите и чувствата, тез мрачни твари, дошли незнайно откъде, умирам аз. А те пълзят, летят и смеят се над изтерзаното ми тяло, разкъсано на две.

От „Златният език“: „Поемите на Стивън Касапина“

Гледах как Джеймс спи, когато бях призована. Тръгнах, но мислех само за последното нещо, което бях наблюдавала: Джеймс на своето собствено бойно поле — сънят му, прегърнал здраво възглавницата с изписаните си с думи и ноти ръце. Сънуваше „Балада“ напълно сам; този път не се бях намесвала по никакъв начин. Сънуваше главния герой, който беше метафора на самия него, егоцентричен магьосник в свят на обикновени хора. В съня си представяше мястото, където щеше да постави пиесата — ниска квадратна сграда с жълти тухли, покрита с бръшлян. И Ерик беше там и свиреше на китара, както и момчето с кръглото лице, Пол, който играеше една от главните роли — жестикулираше въодушевено и гледаше изненадано. Всичко беше толкова истинско, чак до миризмата на мухъл в сградата, че имах чувството, че не той, а аз сънувам този сън. Поне веднъж в живота си сънувах.