Читать «Балада» онлайн - страница 75

— Мислиш ли, че състезателните коне пикаят повече от обикновените? — попита той. — Не би трябвало, но от друга страна, ако не е така, защо казват „пикаеш като кон“?

Взех си още едно парче пица и се отпуснах на пода, близо до леглото му. Там беше малко по-студено, а освен това можех да усетя по-силно дъха на Ноала, ухаещ на летни цветя.

— Може би пият повече вода. А може би на никого не му пука дали другите коне пикаят.

— Не им пука дали другите коне пикаят — повтори като мое ехо Пол със смях.

И аз се разсмях, по напълно различна причина, и видях леката линия на саркастичната усмивка на Ноала. Можеш да бъдеш навсякъде и той пак няма да те види. Защо под леглото?

— Защото исках да ти изкарам акъла — каза Ноала.

Предложих й моето парче пица, а тя ми хвърли странен, направо шокиран поглед и после разтърси глава. Явно онази история за храната на феите, която те задържа завинаги в техния свят, може би наистина работеше и в обратната посока. Над нас музиката внезапно се смени и от сидиплейъра се чу един от моите албуми на „Брейкинг Бенджамин“.

— Ето това е истинска музика — казах аз.

На леглото Пол потропваше с крак в тон с ритъма.

— Бритни също е истинска, пич. Но това е малко по-добро. — Млъкна. — Пич, мисля, че ти си най-готиният приятел, който някога съм имал.

Прободе ме леко угризение. Съвсем леко.

— Защото ти донесох бира?

— Не, човече. Защото си толкова… знаеш. Толкова ти. Не си като всички останали. — Спря за миг и опита отново. — Когато те видях, поисках същото. Да не бъда като другите. Дори когато се държиш като задник, знаеш, го правиш като себе си, а не като някой друг, и всички те уважават заради това.

Ноала не откъсваше поглед от мен, докато той говореше. Очите й искряха в мрака, огромни върху луничавото й лице.

И ти ли мислиш същото?

— Особено за частта със задника — отвърна тя. Продължаваше да ме гледа втренчено, напрегнато, и аз не можех да направя нищо друго, освен също да отвърна на погледа й.

Не знаех какво да кажа на Пол. Мислех само колко прекрасно ухае Ноала и за малките разпръснати петна, които луничките образуваха по лицето й. Без да откъсвам поглед от нея, казах:

— Ласкаеш ме.

— Млъкни — отвърна Пол. — Просто приеми комплимента.

Ухилих се.

— Мислиш ли, че като изтрезнееш, ще продължиш да бъдеш толкова цапнат в устата?

— Няма начин.

Някак си се оказа, че с Ноала се държим за ръце. Не можех да си спомня как е станало; дали първо аз бях потърсил ръката й, или тя я беше протегнала от мрака към мен. Но аз държах ръката й, а тя държеше моята и пръстите й нежно шепнеха по кожата на китката ми, а моите галеха дланта й. Не знаех какво означава това — дали че просто си държахме ръцете и така е обичайно да се прави с откачена фея, или че чувството, което протичаше през мен, беше много повече от тръпка, предизвикана от близостта ми с магическо създание.

— Освен това — продължи Пол — ти също си откачалка като мен, а въпреки това си готин. Пишеш по ръцете си и си, не знам, истински маниак и все пак всяко момче, което те познава, иска да бъде като теб. — Главата му се удари в стената зад леглото. — Вдъхваш надежда на смахнатите като мен.