Читать «Балада» онлайн - страница 7

— Ще изучаваме „Хамлет“ — обяви Съливан на единайсетия ден. Държеше голяма чаша, по-скоро термос, в ръка; стаята миришеше като кафене. Никога не го бях виждал без кафе. Като младши член на преподавателския състав, живееше на територията на училището и даваше дежурства като наставник в общежитието; носеха се слухове, че жена му го е напуснала заради изпълнителния директор на някаква компания, която произвеждала глупости като розови понита или нещо такова. Коридорът пред стаята му миришеше като светилище на кофеина. — Колко от вас са го чели?

Класът по английски беше малък дори за стандартите на „Торнкинг-Аш“: осем ученици. Нито една ръка не се вдигна.

— Невежи — каза Съливан мило. — Ами по-добре е, че сте девствени в тази територия, предполагам. Сигурно поне сте чували за него, нали?

Из стаята се разнесе утвърдителен шум. Не бях чел „Хамлет“, но бях в добри отношения с Шекспир. От момента, в който чух „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея — влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли…“ нещата между нас бяха наред. Не че му бях голям фен и при среща щяхме да си разменим тайни ръкостискания или нещо такова. Но ако се срещнехме в коридора, вероятно щяхме да си кимнем един на друг.

Съливан продължи.

— Добре, да започнем оттук. Какво ви хрумва, когато чуете името „Хамлет“? Не, Пол, не вдигай ръка. Просто го кажи.

— Малко селце — обади се Ерик. Технически той не се водеше ученик; предполагаше се да бъде асистент на учителя, но никога не го бях видял да помага с нищо на Съливан. — Нали така? Например в Швейцарските Алпи или някъде там.

Отговорът беше изумително глупав, но за сметка на това ни освободи; останалите от класа моментално се успокоихме. Летвата беше спусната толкова ниско, че нищо не можеше да бъде по-зле и всички започнахме да се надвикваме.

— Призраци — каза Мегън. Тя беше певица. Певците и певиците ме дразнят, защото ми е трудно да ги подредя в схемата на оркестъра в главата си.

— „Да бъдеш или да не бъдеш!“ — провикна се Уесли, чието първо име също беше Пол, и той великодушно бе приел в интерес на класа да се обръщат към него на фамилия. Наистина бе мило от негова страна, че го предложи, защото фамилията на съквартиранта ми е Шлейермахер и ми е трудно дори да я произнеса бавно буква по буква, а какво остава да се обръщам така към него всеки ден.

— И всички умират в края — добави Пол. Незнайно защо, но това ме подсети за рогатата фигура на хълма зад училището.