Читать «Балада» онлайн - страница 6

Мисис Линет изпъна врата си, уж едва сега беше забелязала Диърдри; лицето на Ди беше пламнало, като че ли бяхме хванати да вършим нещо нередно. Гласът на Линет направо режеше въздуха.

— Не знам къде сте учили преди, но ние не позволяваме подобно поведение.

Ако това беше станало преди изминалото лято, щях да се пошегувам — нещо от типа, че всъщност аз съм любовният роб на Ди от самото ни раждане, или как нищо не е станало между нас, защото определени химикали в кожата ми я отблъскват и предизвикват сериозни алергични реакции в цялото й тяло. Вместо това, сега казах само:

— Не е каквото си мислите.

Знаех, че звуча гузно, а явно и тя си е помислила същото, тъй като попита:

— О, нима? Защо тогава сте дошли чак тук?

Защото трябваше. Взрях се към хълмовете зад гърба й.

— Чакахме вас.

Ди ме погледна сърдито, но погледът й не можеше да се сравни с този на мисис Линет. Тя изглеждаше гневна, а може би и уплашена. Известно време не каза нищо, а когато проговори, беше възвърнала напълно самообладанието си.

— Мисля, че нито един от нас не би трябвало да е тук в този момент. Да се връщаме към общежитията, а аз просто ще забравя, че всичко това се е случвало. Не е много приятно да започнеш така учебната година. С проблеми.

Обърна се и тръгна пред нас към училището, а Ди ми хвърли изпълнен с възхищение поглед; после завъртя очи към мисис Линет, показвайки ясно какво си мисли — тази е луда!

Свих рамене и се ухилих леко. Не мислех обаче, че учителката ни имаше проблем с разсъдъка си. Мислех, че не само аз се бях впуснал да преследвам музиката.

Създай текстово съобщение

194/200

До: Джеймс

Миналата нощ беше странна. Липсват ми разговорите с теб. Не че би искал да си говорим за нещата, за които си мисля. Като Люк. Сега знам какво означава да те боли от любов. Става ми лошо, щом се сетя за него.

От: Ди

Изпращане на съобщението: да/не

Съобщението ви не е изпратено.

Запазване на съобщението: да/не

Съобщението ви ще се пази 30 дни.

Джеймс

Ден единайсети (11) според линиите върху лявата ми ръка. Първата седмица — пълна с вежливо представяне и незначителни задачи — беше свършила и сега вече втората си показваше зъбите. Нашата дойде с гигантски домашни, изписване на цели дъски в часовете и обичайните за всяка гимназия драми. Беше смешно — за миг наистина си бях помислил, че училище, пълно с музикални откачалки, ще бъде различно от обикновена гимназия. Единствената разлика беше, че ролите, които играехме тук, зависеха от мястото ни в оркестъра. Брас секцията: кретени. Духовите инструменти: снобари. Струнните: отличници с винаги вдигнати ръце. Перкусиите: клоуните на класа.

Гайдарите: аз.

Единственият час, който не се промени през втората седмица, беше английският на мистър Съливан: първи час, вторник, четвъртък и събота. Носете си и кафето. Позволяваше ни да пием кафе в час. Щеше да бъде лицемерно, ако и той не го правеше.

Както и да е, Съливан започна учебната година, седнал отгоре на бюрото си, с пусната за фон музика, докато преподаваше. Другите учители закопчаха саката си, стегнаха редиците и станаха сериозни след първите седем дни, но Съливан не се промени — беше си все така млад, небрежен и напълно обсебен от Шекспир и останалите от компанията му. През първата седмица ни даде направо убийствено количество текстове за четене и това също не се промени. Може би щяхме да мърморим повече срещу домашните му, ако не ни беше позволено да поемаме дозата си кофеин, да местим чиновете си, както си искаме, а и да ругаем от време на време в часа.